![От любов към дъщеря ми [calibre 1.30.0] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/1/0/0/7/7/ot-lyubov-km-dshcherya-mi-calibre-1-30-0-download.jpg)
От любов към дъщеря ми [calibre 1.30.0]
- Автор: Махмуди Бетти
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Жанр: Биографии и мемуары
Электронная книга - «От любов към дъщеря ми [calibre 1.30.0]». Краткое содержание книги:
170
СЕДМА ГЛАВА
С надежда и молитва
След многобройни консултации Крие Корест, Арни и аз си дадохме сметка, че нито един район, щат или социална група не са застраховани срещу отвличане на децата от единия родител в чужда страна. Проблемът се оказа много по-сериозен, отколкото очаквахме. За да го направим публично достояние, Крие предложи да организираме открити дискусии, на които да каним като специални гости съдии и адвокати.
Развълнувана от проблема като жена и майка, съпругата на сенатора Лори Хансен Рийгъл също стана наш поддръжник. Тя пристигна в Лансинг, където бе организирана първата ни открита дискусия. Беше снеговита ноемврийска вечер през 1990 година.
Дойдоха представители от Националния център за безследно изчезнали и експлоатирани деца и служители на Държавния департамент. Освен тях, професионалистите, пред публиката се изправиха и две изоставени майки Кристи Хан и Джеси Парс.
Разказах за преживяното, а Джеси Парс от Филаделфия ни разказа как убедила съпруга си да доведе двете им деца от Иран в Турция, за да ги види, и откъдето успяла да си ги върне обратно. После Кристи Хан разказа за своите двама сина, които по това време още бяха в Пакистан.
Докато траеше разказът й, много малко от присъст-вуващите удържаха сълзите си. Публиката явно се развълнува от факта, че проблемът е тъй разпространен в нашия район. Сдобихме се с нова група от ентусиазирани поддръжници.
Срещнахме се отново през август 1991 г., когато госпожа Рийгъл и „Един свят: за децата" (организацията, която двамата с Арни бяхме основали, за да откликнем на нуждата от международни закони, отнасящи се до отвличането на деца в чужда страна) станаха спомоществователи при събирането на средства за подпомагане на Кристи, която бе задлъжняла страшно много при опитите си да си върне обратно децата в началото на същата тази година. Тъй като се бях занимавала с нейния случай отблизо и го познавах в подробности, изпитах огромно удовлетворение, ко-
171
гато видях майката и нейните деца този път завинаги заедно. Така поне се надявахме.
В краткото си обръщение към благодетелите на Кристи се принудих да споделя, че за жалост нейният случай не е типичен.
Кристи и аз сме щастливки. Нашите деца са при нас казах аз. Повечето от тези случаи обаче съвсем не завършват щастливо.
Всъщност в огромното си болшинство изоставените родители си остават самотни и изоставени. Някои дори не могат да открият местонахождението на децата си или им се отказва разрешение да влязат в страната на похитителя. Правото на други бива отхвърлено от съдебните системи заради национални или религиозни различия. Неколцина успяват да получат родителските права, но не им се разрешава да напуснат страната и те заплащат със свободата си правото да бъдат родители.
Докато произнасях краткото си слово, погледът ми попадна върху още една майка със съдба като моята. „Мериън Сайед, обърнах се към публиката, се върна само преди седмица от Ирак, където остави двете си деца, отведени там от баща им. След като й обещал, че може да вземе сина им със себе си и да го заведе у дома, и багажа на детето бил готов, съпругът й променил решението си и казал: Не".
Мериън показа голяма смелост, като дойде на тазвечер-шното ни събиране, тъй като трябваше да гледа как доб-рожелателите на Кристи се радват на завърналите се синове, докато нейните собствени деца бяха далеч от нея."
За Мериън Сайед базарът на антикварни предмети в Охайо се оказал огромно разочарование. Обикновено печелела добре с колекцията си от игри, играчки, кукли и книги, произведени или отпечатани преди 1970 година. Мотото й гласяло: „От мен можете да си купите своето детство" и много клиенти наистина купували. Не така било през този приятен съботен юнски ден през 1990 година. Към седем вечерта Мериън не можела да си намери място от притеснение. Обаждала се в апартамента си в предградията на Детройт, където предишния ден оставила съпруга си Халид, осемгодишния си син и четиригодишната дъщеря.
Никой не вдигал телефона. При друго семейство това би могло да означава съвсем невинни неща излизане за сладолед, на разходка или кино, обаче за Мериън продъл-