Михримах - дъщерята на наложницата [Великолепният век - 2]

Едва тогава обърна внимание. Дъската най-горе, до перилата, беше застлана с чували и въжета. С крайчеца на окото си видя как гребците се мъчат да качат на въжената стълба Есма, а тя, като закована на място изобщо не ще и да помръдне.

Хъзър Реис се изкачи по стъпалата бавно, полека-лека, без да й пуска ръката. Колкото по-нависоко отиваше, толкова по-осезателно полъхващият от морето вятър я галеше по лицето. Дързък порив подхвана ешарпа й от главата и го разстели върху раменете. Не му се разсърди. Изкачи се до перилата, хваната здраво с едната ръка за мощната длан на Peис, а другата – за предпазното въже.

Хъзър Реис се показа на палубата пръв, спря се на място. В същия миг се разнесе тънко изсвирване на дудук.

– Реис Баба! – прогърмя пак оня глас.

– Господ да го благослови! – отекнаха отвсякъде десетки мощни мъжки възгласи...

Когато затихнаха, друг хор поде от друго място:

– Да те дари Мохамед...

Завършиха обаче всички в един глас:

–...с благодат!

Изправен на стълбата с едно стъпало пред Михримах, Реис им отговори:

– Юнаци мои, бъдете щастливи, със смели сърца и силни мишци! Благодаря!

Михримах видя как Хъзър Реис вдигна дясната си ръка и два пъти я допря до челото като поздрав към моряците.

Той се отмести встрани от последното стъпало, за да й стори път да прекрачи през отворената вратичка на перилата.

С разтуптяно сърце, с развети от морския вятър коси, Михримах изкачи последните две стъпала и стъпи на палубата.

Този път не успя да се овладее. Дъхът й секна.

В същия миг изправеният до вратичката на перилата мургав разгърден моряк й прониза слуха с гръмкия си вик:

– Принцеса Михримах, дъщеря на славния наш повелител султан Сюлейман шах, син на халифа на земята Явуз Селим хан, син на султан Баязид хан, син на пресветлейшия Фатих Мехмед хан!

Строените точно пред нея в прави редици моряци извикаха в един вик.

– Привет на принцесата! Добре дошла!

Мощните басови мъжки гласове, изпълнени с обич и радост, се разляха едновременно над морето, оттам се извисиха към небесата:

– Да пребъде нашата принцеса, пред която бледнее дори и слънцето!

Очите й плувнаха в сълзи. Разтвори ги широко да не рукнат. Никой не я беше учил, но кимна за поздрав към моряците с лека усмивка.

Знаеше, че всички моряци си имат свои собствени правила. За пръв път на боен кораб се качваше принцеса. Копнежите за жена ги терзаеха от месеци, с години, но в действителност подобно присъствие на кораба изобщо не беше желано. А ето че дъщерята на падишаха беше съвсем друго нещо. Ще дойде ден, когато походите и войните щяха да свършат и те, вече остарели герои ветерани, щяха да се завърнат у дома и ще започнат своите разкази така: „Знаете ли, най-красивата красавица, дъщерята на великия султан Сюлейман, принцеса Михримах, дойде да ни посети на флагманския кораб. Ако щете вярвайте, аги, ако щете – недейте, но когато принцесата се качи на палубата, моряците помислиха, че е изгряло второ слънце“.

Дъщерята на повелителя ги гледаше открито, без страх, почтително и с обич. На главата си не носеше като другите жени на двореца малка шапчица или някоя от онези големи шапки. Дори не се и притесни заради смъкнатия от вятъра върху раменете й шал, нито се опита да го закрепи на главата си. Принцеса Михримах бе дошла сред тях не кат дъщеря на повелител, а като сестра. И беше омаяла моряците със своите сини очи и със златната си коса. Отправяха към единствената дъщеря на Сюлейман хан смутени, плахи мъжки погледи и си мислеха: „Тя в по-красива, отколкото я описват!“