Императрица Сиси
- Автор: Шустер Габи
- Язык: болгарский
- Жанр: Биографии и мемуары
Электронная книга - «Императрица Сиси». Краткое содержание книги:
Сега разбирах по-добре от когато и да било защо унгарците държаха така упорито на националната си идентичност. Граф Андраши искаше да предам на императора унгарския меморандум относно преобразуването на монархията, ала моментът не беше подходящ. През това лято Франц Йозеф се тревожеше повече за опустошената от войната Бохемия, която страдаше от епидемии и глад.
Знаех, че дългът ми повелява незабавно да се запътя към Виена, дори може би към Бохемия. Но знаех също, че нямаше да постигна кой знае какво там. Хората в Бохемия се нуждаеха не от утеха, а от ясен мир. Императорът можеше да им осигури храна и лекари. Ако обаче напуснех точно сега Унгария, щях нанеса смъртоносен удар на всички надежди на моите приятели за по-добро бъдеще.
Наясно бях, че във Виена нямаше да проявят разбиране към поведението ми. Императорският двор беше свикнал да ме смята за хубава, но празна главица, която не разбира от политика и мисли само за собственото си благополучие. Затова ги оставих да клюкарстват на воля и се заех да помогна на моята Унгария. В дългите си писма и по време на кратките си връщания се опитвах да убедя Франц Йозеф, че действам в негов интерес. Той обаче не искаше да го проумее.
Вместо да отговори на предложенията ми, изпълваше страниците на писмата си с лични назидания: пази си силите, грижи се за здравето си, недей да яздиш прекалено много, не чети прекомерно, не разговаряй много-много с унгарците, ела скоро пак да ме видиш, не ме карай да се тревожа за теб... Не знаех дали да се трогна от загрижеността му, или да му се ядосвам, задето не се отнасяше с необходимата сериозност към писмата ми. Понякога оставах с впечатлението, че той чете единствено донесенията на полицейските си агенти и писанията на вестникарските драскачи по мой адрес. Какво да направя? Как да сложа край на ужасната му нерешителност по политическите въпроси?
– Търпение – посъветва ме Андраши, когато му изплаках болката си. – Може би наистина ще е добре Ваше Императорско Височество и децата да се върнете във Виена. Не бива да гневите императора. Може би дори е препоръчително за известно време да не засягате унгарския въпрос в разговорите си.
– Вие искате да се отървете от мен! – спонтанно го упрекнах аз и цялата пламнах, защото миг по-късно осъзнах, че не подобава на една императрица да говори така.
Той ме удостои с един от онези продължителни, пламенни погледи, които всеки път ме оставяха без дъх, после смело посегна към ръката ми и я поднесе към устните си. Невъобразим жест! Никой не може да докосва императрицата, ако сама не му е разрешила. Но... да ме прости Господ... усещането беше възхитително!
Приела го бях неофициално, затова не носех ръкавици. Почувствах сдържаната милувка на чувствените му устни направо върху деликатната ми гола кожа. Меките косъмчета на мустаците му докоснаха треперещите ми пръсти и изпратиха градушка от непознати усещания към най-дълбоките кътчета на душата ми, пък дори и на тялото ми.
– Само три неща са по-важни за мен от живота ми: моята кралица, синът ми и Унгария! – изрече той и стисна целунатата ръка с пръстите си, сякаш искаше да я смачка.
Не почувствах болка, твърде запленена бях от внезапната, неочаквана интимност на тази минута. Сякаш бяхме сами на света. Правилно ли бях разбрала? Той бе назовал на първо място своята кралица, а Катинка, съпругата му, липсваше в този списък.
– Вие сте луд, скъпи приятелю – прошепнах едва-едва аз и най-сетне освободих ръката си от хватката му. – Не знаете какво говорите.
– Напротив, знам – възрази той с дълбок, многозначителен глас, който премина като бурна милувка през сетивата ми. – И Ваше Императорско Височество го знае.
О, да, знаех го – и в същото време се страхувах от него. Това не беше очарователно бъбрене, нито безобиден флирт по време на бал, а този унгарец не беше някакъв миловиден флигел адютант или симпатичен ерцхерцог. Той беше мъж – и за първи път аз осъзнах цялото значение на тази обикновена дума. Дали обичта ми към Унгария беше толкова силна, защото графът олицетворяваше най-ценните й добродетели? Смелост, свободолюбив дух, авантюризъм и красота? Боже, накъде се бяха запътили мислите ми? Не можех да остана повече, не биваше. Трябваше да замина!
– Прав сте, граф Андраши – измърморих пресипнало и се помъчих да накарам глупавото си сърце да замълчи, защото ми се струваше, че биенето му заглушава гласа ми. То протестираше срещу толкова много благоразумие. Боеше се от самотата, която сега го застрашаваше повече от преди. Но кога ли ми е било позволено да се вслушам в сърцето си? – Време е да се върна във Виена. Императорът ме очаква – промълвих аз.