Медуза: Мръвка за тигъра
- Автор: Чалкер Джек Лоуренс
- Серия: Четиримата владетели на Диаманта #4
- Год: 1999
- Язык: болгарский
- Год: Аргус
- Переводчик: Владимир Зарков
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Медуза: Мръвка за тигъра». Краткое содержание книги:
Още десетина изфучаха през леда, само че този път носеха някакви устройства, наподобяващи дебели прътове. Оръжията явно излъчваха концентрирана енергия, а новите участници в сражението изобщо не се притесняваха дали улучват нас или своите.
Тайн рухна надолу заедно с пришълеца, в когото се бе вкопчила; скоро паднаха още две птици. Реших, че повече няма с какво да помогна и рязко свърнах към облаците. След миг чух вика на Чин:
— Тари, внимавай!
Незабавно плеснах с криле, пропаднах и се стрелнах в друга посока, но успях да видя как насоченият към мен лъч я поразява и тя се сгромолясва при останалите на леда.
Повъртях се още малко сред облаците, питайки се какво да правя. Безразборната наглед стрелба показваше абсолютно пренебрежение към живота и на свои, и на врагове, но чудно защо не ми се вярваше да е така. Спомних си, че лъчът май имаше доста широк ъгъл и ако беше смъртоносен, оръжието трябваше да е предназначено за масово поразяване. Изглеждаше по-вероятно той само да зашеметява жертвите, значи сега пришълците долу разчистваха бъркотията и проверяваха кой от улучените е още жив…
Трябваше все пак да погледна какво става. Спуснах се предпазливо под облака, готов тутакси да се гмурна обратно в мътилката му. Както и очаквах, подкреплението вече подреждаше телата. Три от тварите бяха поразени заедно с шестима от нашите — забелязах, че те бързо възвръщат човешката си форма. Значи още някой от групата ни се бе спасил, но от такава височина не можех да позная кой липсва. Знаех обаче, че Чин е долу и всъщност май единствено това ме интересуваше. Хоно и останалите естествено също ми бяха симпатични, но нали сами си изпросиха белята въпреки предупреждението ми! Вече не можех да ги спася. Надявах се към здрачаване пришълците да се поотпуснат достатъчно, за да налетя и отнеса Чин. Нямах представа дали е жива или мъртва, оставаше ми само да чакам, за да се уверя. Не знаех обаче докога ще успея да поддържам тази форма и няма ли да изчерпя енергията си доста по-рано.
Бързото стрелкане под облака ме убеди, че поне неколцина долу са живи. Правеха опити да се размърдат, но пипаната или ония гадни израстъци с щипки накрая отново ги притискаха към леда.
Обнадеждих се — имахме такива възстановителни сили, че ако телата ни не загинеха мигновено, все едно изобщо не бяха пострадали…
Питах се дали пришълците не се отнасят твърде небрежно към същества, които могат да се превърнат в какво ли не, дори в съвършени техни подобия. Но мина около час и аз се убедих, че пленниците не правят нищо. Много се различаваха от онези петдесет и пет овчици в тунелите под Рошанд, затова вече бях сигурен, че сега те просто не са в състояние да се преобразят! Ако микробите на Уордън, както подозирах, представляваха само продължение на някакъв приказен компютър, явно връзката с дребосъците в телата на моите спътници беше прекъсната или променена. Чудех се защо ли и тварите долу бездействат. Ако смятаха да се отърват набързо от пленниците, трябваше отдавна да са го сторили и да са се прибрали там, където се чувстват най-уютно. Те обаче не показваха никакво намерение да отведат хората от Свободните племена. Явно чакаха някого или нещо. И знаеха как да се разположат, за да опазят плячката. Прецених, че в никакъв случай не биха допуснали да стигна до Чин, която вече различавах сред останалите.
Не исках да се отдалеча, преди да се простя с надеждата. Нямаше да изоставя толкова лесно приятелката си. Загубата й щеше да е твърде висока цена за прозрението, осенило ме на Божествения зъбер.
Най-сетне се случи онова, което пришълците очакваха. Беше голямо сътресение за мен — огромен коптер, очевидно специално приспособен за полети при твърде ниски температури, долетя от юг; сигналните червени и зелени лампички мигаха, два мощни прожектора шареха по леда… Скоро разпознах върху туловището му емблемата на Службата за наблюдение. Машината увисна на не повече от педя над бялата равнина, но не докосна леда, който едва ли би издържал тежестта й. Ченгетата заизлизаха внимателно, с лазерни пистолети в ръце. Почти не погледнаха кошмарните часовои, а веднага отидоха при пленниците. Отведоха ги един по един в коптера.
Допълнителният товар явно нямаше да затрудни особено машината, но все пак връщането й щеше да е доста по-бавно. Трябваше или да я следвам, или поне да налучкам посоката, в която тя ще се отправи, преди да съм останал съвсем без сили. Коптерът се надигна бавно над пришълците и полетя на юг под ниските облаци. Веднага разбрах, че няма да го догоня, камо ли да летя след него. Тъкмо преди да включат двигателите на пълна мощност, доближих достатъчно, за да видя името на базата под емблемата на СН.