![Към кулата на Зеления ангел. Част втора [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/9/7/9/0/km-kulata-na-zeleniya-angel-chast-vtora-bg-download.jpg)
Към кулата на Зеления ангел. Част втора [bg]
- Автор: Уильямс Тэд
- Серия: Спомен, печал и трън #3
- Год: 2004
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 954-585-566-5
- Переводчик: Камен Костов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Към кулата на Зеления ангел. Част втора [bg]». Краткое содержание книги:
Отначало й се струваше, че нещата се развиват, както трябва. Беше покорна дъщеря на боговете: не беше никаква изненада след смъртта си да бъде вдигната да живее сред тях — не като равна, разбира се, но като уважавана поданичка и любима помощничка. И по своя си странен начин боговете се бяха оказали точно толкова удивителни, колкото си бе представяла, с техните нечовешки блестящи очи и пъстроцветни като дъги брони и одежди. Дори земята на боговете беше почти такава, каквато си я беше представяла — като нейния любим Хернистир, но по-красива, по-чиста, по-светла. Небосводът в Божията земя беше по-висок и по-син, снегът по-бял, а тревата толкова зелена, че почти я заболяваха очите. Дори граф Еолаир, който също беше починал и се беше преселил в тази прекрасна вечност, изглеждаше по-открит, по-отзивчив и тя можеше да му каже без страх и свенливост, че винаги го е обичала. Еолаир, освободен като нея от бремето на тленността, я беше изслушал с любезно внимание — сякаш сам той беше божество!
Но след това нещата бяха започнали да се объркват.
Мейгуин си беше мислила, че когато тя и останалите живи хернистирци се бяха изправили срещу враговете си и по този начин бяха докарали боговете на този свят, са постигнали някакво равновесие. Самите богове бяха във война, също като хернистирците, но войната на боговете не беше приключила. Нещо по-лошо, май предстоеше.
Така че боговете препускаха из безкрайните бели поля на Небосвода, за да открият Скадах, дупката към мрачния материален свят. И я бяха открили. Беше студена и черна, оградена с камъни, извадени от най-мрачните недра на вечността, както я бяха учили нейните учители, и пълна с най-ужасните врагове на боговете.
Никога не беше вярвала, че е възможно да съществуват подобни неща, същества от абсолютно зло, сияйни вместилища на пустотата и отчаянието. Но тя беше видяла един от тях върху вековечната стена на Скадах, беше го чула да пророкува с мъртвешки глас едновременно гибелта на боговете и простосмъртните. Цялото това зло се беше спотаило зад стената… и сега боговете се опитваха да я срутят.
Мейгуин предполагаше, че средствата на боговете ще са тайнствени. Онова, което не бе предполагала, беше колко странни могат да са.
Тя отново запя с надеждата да превъзмогне тревожния шум, но след малко се отказа. Самите богове пееха и техните гласове бяха много по-мощни от нейния.
„Защо не престанат? — помисли си отчаяно тя. — Защо не изоставят всичко?“
Но беше безсмислено да се пита. Боговете си имаха свои причини. Както винаги.
Еолаир отдавна се беше отказал да проумее ситите. Знаеше, че не са богове, каквото и да се привиждаше на окаяното трескаво съзнание на Мейгуин, но пък и не бяха много по-разбираеми от Господарите на Небесата.
Допреди малко Мейгуин си пееше, но сега беше млъкнала. Имаше приятен глас, но на фона на песента на Миролюбивите той беше слаб и неугледен. Вината не беше в нея. Ничий глас на простосмъртен не би звучал другояче в сравнение с… това.
Графът на Над Мулах потръпна. Хорът от ситски гласове отново се извиси. Беше невъзможно да превъзмогнеш въздействието на музиката им, както беше невъзможно да отклониш поглед от котешките им очи, когато се втренчеха в теб. Ритмичната песен се извиси и сякаш запулсира…
Ситите пееха вече цели три дни, струпани пред тъмните стени на Наглимунд под сипещия се сняг. Норните в замъка на няколко пъти се бяха появявали на стените и бяха изстрелвали залпове стрели. Няколко сити бяха загинали при тези обстрели — но и Зида'я имаха добри стрелци и всеки път норните бяха отблъсквани и ситските гласове отново подемаха мелодията.
— Не знам дали още дълго ще издържа всичко това, Еолаир. — Изорн изникна от стелещата се мъгла, брадата му беше поръсена със скреж. — Отидох на лов, само и само да се махна, но това ме преследваше, колкото и да се отдалечавах.
Той пусна един заек до огъня — снегът почервеня от процеждащата се от раната кръв — и се обърна към Мейгуин.
— Добър ден, мадам.
Тя беше спряла да пее, но не вдигна поглед към него. Сякаш не беше в състояние да види нищо освен потрепващия огън.
Еолаир помръдна рамене и каза:
— Е, не е чак толкова непоносимо.
Римърсгардецът сбърчи чело.
— Виж, Еолаир, пеенето им даже е великолепно по някакъв начин. Но това е прекалено за мен, прекалено силно, прекалено странно. Направо ме поболява.
Графът се намръщи.
— Знам. Всичките ни хора са неспокойни. Дори нещо повече — уплашени са.
— Но защо го правят? Те рискуват живота си — вчера бяха убити още двама! Ако това е някакъв магически ритуал, който трябва да извършат, не могат ли да пеят извън обсега на стрелите?