Съдбовният кораб [bg]

Беше неин ред да се засмее — гърлен кикот, който му напомняше за напевното ръмжене на ловуващ тигър. Никак не го успокои. Нито пък думите ѝ.

— Разбира се, че ще се съгласиш. Какво друго би могъл да сториш? Колкото и да не ти се иска да го признаеш, мога да унищожа и теб, и целия ти екипаж, когато пожелая. Трябва да си доволен, че засега намирам пиратстването с теб за забавно. Недей да искаш повече от това, което можеш да получиш.

Кенит отказа да бъде обезсърчен.

— Унищожи ме и ще унищожиш себе си. Или мислиш, че ще е по-забавно да потънеш на дъното и да стоиш там, в калта? Пиратствай с мен и екипажът ми ще ти даде криле от платна. С нас можеш да летиш през вълните. Можеш отново да ловуваш, драконе. Ако има нещо вярно в старите легенди, то това трябва да е повече от развлекателно за теб.

Тя отново се изкиска.

— Значи приемаш условията ми?

Кенит се изпъна.

— Значи, че ще помисля една нощ.

— Приемаш ги — каза тя на нощта.

Той не благоволи да отговори. Вместо това стисна патерицата и започна внимателно да се придвижва по палубата. При стълбата, макар и малко неумело, успя да се справи със стъпалата и да се смъкне на долната палуба. Кимна отсечено на двама моряци, докато ги подминаваше. Ако бяха дочули някаква част от разговора му с кораба, имаха благоразумието да не го показват.

Докато прекосяваше главната палуба, най-сетне си позволи да почувства триумфа си. Беше го направил. Беше призовал кораба обратно към живот и тя отново щеше да му служи. Избута настрани нейната част от уговорката. Можеше ли да съществува нещо, което тя да иска за себе си? Нямаше необходимост да се съвкупява, нито да яде или спи. Какво можеше да поиска от него, което той да не можеше да ѝ даде с лекота? Беше добра сделка.

— По-мъдра, отколкото си мислиш — каза собственият му, но по-тънък глас. — Съглашение за величие дори.

— Така ли? — промърмори Кенит. Не би рискувал да покаже въодушевлението си дори пред собствения си талисман. — Чудя се. Още повече щом ти одобряваш.

— Повярвай ми — предложи талисманът. — Някога давал ли съм ти грешни насоки?

— Да вярвам на теб значи да вярвам на един дракон — меко отвърна Кенит. Той се озърна наоколо, за да е сигурен, че никой не го гледа или подслушва. Вдигна китката пред лицето си — на лунната светлина не можа да различи нищо от чертите на талисмана, освен светещите му в червено очи. — Прав ли е Уинтроу? Наистина ли си остатък от мъртвороден дракон?

Настъпи миг тишина, по-красноречив от всякакви думи.

— И ако съм? — гладко попита талисманът. — Нима все още не нося твоето лице? Запитай се следното: ти ли прикриваш дракона, или драконът прикрива теб?

Сърцето на Кенит прескочи един удар. Някакъв трик на вятъра предизвика ниско стенание сред такелажа. Косата на Кенит настръхна.

— Не говориш смислено — измънка той към талисмана. Свали ръката си и здраво стисна патерицата. Докато се движеше из кораба към собствената си каюта и почивката, пренебрегна едноминутния хилеж на нещото, привързано за китката му.