Драконите на сломеното слънце [bg]

— Не издигайте този щит! — предупреждаваха те. — Така сами ще се уловим в капана заедно с най-злия си враг!

Елфите не ги послушаха. Нито вярваха на слуховете. Циан Кръволок беше просто спомен, изпълзял от тъмнината на миналото призрак. Всички знаеха, че е загинал по време на Драконовата чистка. Трябваше да е загинал. И ако все пак се бе върнал, защо тогава не ги атакуваше? Толкова голям бе страхът на елфите от външния свят, че Водачите на Дома единодушно взеха решение щитът все пак да бъде издигнат. Най-после народът на Силванести можеше да заяви, че е постигнал най-съкровеното си желание. Под магическия щит щяха да бъдат в безопасност — напълно изолирани от всичко и всеки. Злините на външния свят щяха да останат надалече.

— И все пак ми се струва, че не сме заключили злото навън — казваше Ролан на Силваношей, — а вътре, заедно със себе си.

Над Силванести се спускаше нощ. Младият принц посрещна падането на мрака със задоволство, макар да го изпълваше и с печал. Бяха пътували през горите в продължение на целия ден, додето Ролан най-сетне не заяви, че са се отдалечили достатъчно от щита, за да могат да си починат в безопасност. А денят наистина бе преизпълнен с чудеса за Силван.

Често беше чувал майка си да говори с копнеж за красотите на родните земи. Нерядко, когато заедно с прокудените си в изгнание родители, заобиколени от опасности, се криеха в някоя пещера, Алхана започваше да му разказва приказки за Силванести, колкото да разсее страховете му. Тогава Силван затваряше очи и вече не виждаше тъмнината, а смарагдовите, сребърни и златисти цветове на гората. Не чуваше нито воя на вълците, нито крясъците на гоблините, а мелодичния звън на камбанките и изпълнената със сладка тъга музика на дърветата флейти.

И все пак, въображаемите образи бледнееха пред реалността. Не можеше да повярва, че такава красота съществува в действителност. Беше прекарал деня като насън, спъваше се на всяка стъпка в камъни и коренища, спъваше се в собствените си крака, заобиколен от чудеса, които го караха да се облива в сълзи, а сърцето му да тръпне от радост.

Дървета с посребрени стволове издигаха грациозно извити клони към небето и трепкаха със сребърни листа на лекия ветрец. Пищните широколисти храсти се нижеха покрай пътеката и всеки пламтеше, отрупан с искрящи цветове, чийто сладък дъх насищаше въздуха с аромата си. Имаше чувството, че не крачи през гора, а из градина, понеже никъде не се виждаха нито нападали клонки, нито прорасли плевели, нито оплетени къпинаци. Горските градинари позволяваха да израства само красивото, плододайното и полезното. Под вълшебството на нежните им грижи цялата страна процъфтяваше, с изключение на районите в непосредствена близост до щита, където пред сковаващия мраз на сивата смърт отстъпваха дори техните умения.