Обречена на ранен гроб [bg]

Отидох да видя Дон. Беше зает със собствените си приготовления за отпътуване. Не знаех къде е разположен в момента бившият ми отряд и това беше добре за мен. Нямаше да предоставя на Грегор възможността да се възползва от информацията. Нито пък Дон. Затова всички от дивизията ни бяха изчезнали, след като дойдох.

Влад беше в офиса на Дон. Щом влязох, двамата спряха да говорят. Устата ми се изкриви.

— Колко сте очевидни вие двамата? Хайде, момчета, каква е темата? Ще получи ли Кат нервен срив? или Десет лесни стъпки да откажеш някого от самоубийство? И двамата можете да си го спестите. Добре съм.

Чичо ми се прокашля.

— Не бъди толкова драматична. Щях да се свържа с теб, след като не можеш да ми пратиш картичка, а Влад ме информира, че ще си при него.

Дарих Влад с поглед, който трябваше да е предизвикателен… ако не бях прекарала безброй часове, летейки над море на празен стомах, липса на сън и високо кръвно налягане.

— Засега.

Влад се усмихна, едновременно пренебрежително и развеселено.

— Изборът е твой, Кат. Не те притискам.

Дон гледаше напред-назад между двама ни, сивите му очи бяха присвити. Бяха същият опушен цвят като моите и точно сега блестяха с подозрение.

— Става ли нещо между вас двамата, за което трябва да знам?

— Не става ли нещо с теб, за което тя трябва да знае? — отговори Влад.

Сега беше мой ред да местя поглед между тях.

— Какво?

Дон се прокашля и отправи бърз поглед към Влад.

— Нищо.

Влад издаде неопределено ръмжене.

— Тогава това е всичко, което ще получиш от мен, Уилямс.

Бях на път да настоя да ми кажат какъв, по дяволите, беше подтекстът на това, когато Дон проговори.

— Кат, беше ми казала да открия дали тези потискащи сънищата лекарства имат странични ефекти. Проверих в Патология и те казаха, че може да причинят депресия, промени в настроението, избухливост, параноя и хронична умора. Забелязала ли си нещо такова?

Върнах мислите си до последните пъти, когато бях с Боунс и не можах да се спра да не избухна в луд смях.

— Да. Всичко изброено и наведнъж. Тази информация щеше да е полезна преди няколко седмици, но сега е някак безсмислена.

Нямаше да използвам отново тези хапчета. Предпочитах да бъда невежа относно местоположенията ми, отколкото да се подложа на страничните ефекти, които помогнаха да се разделим с Боунс. Дон трябва да беше отгатнал посоката на мислите ми, защото ми отправи тъжен поглед.

Моментът се провали, когато Купър влетя в стаята тичайки.

— В4358 се приготвя за кацане.

— Какво? — сопна се чичо ми. — Не са получили разрешение!

Очите ми се разшириха. Това беше номерът на самолета на Дейв. Онзи, който превозваше Боунс и Спейд.