Обречена на ранен гроб [bg]

— Жива е.

Имаше звук от плъзгане, след което Гери каза рязко:

— Опита да пъхнеш моята глава между краката си, а? Кой е щастливият сега, кучко?

— Не може да усети, че я риташ — каза Боунс, без критицизъм в гласа си.

— Да, е, аз мога да го усетя и се наслаждавам!

Последваха още тупкащи звуци. Не исках да я прекъсвам. Да бъде ритана Канел, ми доставяше твърде голямо удоволствие.

— Къде е тя? — попита Боунс.

Замръзнах. Гери издаде последно ууф!, което звучеше като пухтене от ритник за coup de grace и отговори.

— Когато се качиш на самолета, ще те закарат при нея.

Боунс не каза нищо, но мълчанието му изразяваше всичко. Няма нужда да го виждам лице в лице, помислих си мрачно. Всички останали бяха по твой избор, беше казал на Канел. Да, точно това имах нужда да чуя, за да знам, че е приключило. Вампирите можеха и да прощават изневярата като приемлива форма на отмъщение, но аз трябва да бях твърде много човек за това. Бих се примирила с много неща от Боунс и ги смятах за оправдана отплата, но не и това.

Изчаках докато Боунс бъде прехвърлен на самолета на Спейд, както беше запланувано, преди да сваля слушалките си. Гери вероятно се наслаждаваше на това гласът ми повече да не тупти в тъпанчето й. Само Боунс направи въздушния скок; Гери и Канел останаха в хеликоптера. Самолетът на Спейд трябваше да се срещне с мен на едно от местата на Дон, но това не беше наложително сега.

Звъннах на чичо си.

— Смени плана за полета на Боунс — казах. — Не ми казвай къде, но не го карайте там, където ще съм аз.

Чичо ми не зададе ненужни въпроси.

— Добре, Кат.

Затворих. Влад ме наблюдаваше през цялото време. Успях да извикам нещо, което трябва да беше ужасна имитация на усмивка.

— Това отговаря на въпроса.

— Не е като предишните му навици да са ти били неизвестни — отговори Влад, без фалшива състрадателност в гласа си.

Не, не бяха. Но не бях очаквала да слушам, докато Боунс признаваше безбройните си връзки. Или бях? Може би щеше да ми каже същото нещо в лицето, когато се срещнех с него. Боже, поне това можех да избегна. Избухнах в сълзи и изгубих последните остатъци от достойнство, които ми бяха останали.

Два часа по-късно се приземихме в базата, въпреки че не знаех къде. Отвън всички военни инсталации изглеждаха еднакви, не че гледах. Държах очите си затворени и ръката си върху тази на Влад, докато слизах от самолета.

— Здравей, Командире — каза мъжки глас.

Усмихнах се със затворени очи.

— Купър, бих казала, че се радвам да те видя, но ми дай минутка.

Той изгрухтя, което беше неговата версия на неудържим смях, и скоро бях вътре в сградата.

— Вече можеш да отвориш очи — каза Купър.

Познатото му лице беше първото нещо, което видях, тъмнокож и с коса дори по-къса от тази на Тейт. Дадох му бърза прегръдка, която изглежда го изненада, но се усмихваше, когато го пуснах.