Друговремец [bg]

Накрая и последните селяни се разотидоха, за да вечерят, а Дугал се изправи и протегна. Изглеждаше относително доволен, като котка, вечеряла поне мляко, ако не сметана. Претегли по-малката торбичка и я подхвърли на Нед Гауън.

- Е, бива - отбеляза Дугал. - Не може да очакваме много от толкова малко село. Но си е достойно за уважение.

- Не бих използвала думите „достойно за уважение“ - рекох и се надигнах от мястото си.

Дугал се обърна, сякаш едва сега ме забеляза.

- Така ли? - Поусмихна се. - Защо не? Възразяваш ли верните поданици да дават мизерната си лепта в името на суверена си?

- Никак даже - отвърнах, без да отклонявам поглед от лицето му - Без значение за кой суверен говориш Но методите ти на събиране не ми се нравят.

Дугал ме изгледа съсредоточено, сякаш можеше да ме прочете като книга.

- Без значение за кой суверен говоря? - повтори тихо. - Мислех, че не знаеш келтски.

- Не зная. Но имам глава на раменете и работещ слух. Както и да се казва „За здравето на крал Джордж“ на келтски, съмнявам се да звучи като „Бра Стюард“.

Той отметна глава и се засмя.

- Да, не звучи така - съгласи се. - Ще ти кажа как наричаме на келтски твоя властелин, но не е дума за устата на дама, независимо дали е сасенак, или не.

Той се приведе, вдигна от саждите парчетата от ризата и ги отръска.

- Понеже не харесваш методите ми, може би ще поискаш да поправиш нещата - предложи той и пъхна плата в ръцете ми. - Вземи игла от жената на ханджията и я заший.

- Ти я заший! - Набутах я обратно в неговите ръце и се обърнах да си ходя.

- Както искаш - каза сговорчиво Дугал зад мен. - Джейми може и сам да си я зашие, щом не искаш

Спрях и неохотно се обърнах.

- Добре де - започнах, но над рамото ми се подаде едра длан и взе ризата от Дугал. Джейми го изгледа и си замина, с плата под мишница.

Подслонихме се в къщурката на един от селяните. По-скоро аз се подслоних. Мъжете спяха отвън, в сламата, в каруци и сред папратите. Поради статута си на жена и почти пленник, получих сламеник вътре, близо до камината.

Макар че мястото ми за спане изглеждаше неизмеримо по-подходящо от кревата, където спяха и шестимата членове на семейството, малко завиждах на мъжете под открито небе. Огънят не беше угасен, а само приглушен, така че къщурката беше задушна и изпълнена с миризми и звуците на въртящите се, хъркащи, потящи се и пърдящи обитатели.

След известно време се отказах да спя при подобни условия. Станах и тихо се измъкнах навън, като взех одеялото. Въздухът беше толкова свеж, че се отпуснах на стената и вдишах дълбоко прекрасната прохлада.

Под едно дърво покрай пътя стоеше пазач, но не ми отдели повече от секунда внимание. Вероятно реши, че няма къде да избягам по нощница, и продължи да дялка парче дърво. Луната грееше ярко и острието на ножчето проблясваше сред сенките.

Заобиколих къщурката и изминах няколко метра нагоре по хълма, като внимавах да не настъпя някого в тревата. Намерих си уединено местенце между две канари и от накъсана трева и одеялото спретнах гнезденце. Изтегната се взрях в пълната луна, докато бавно плаваше през нощното небе. По същия начин бях я наблюдавала през прозореца в замъка Леох, в първата си нощ като неохотен гост на Колъм. Значи беше изминал месец от кошмарното ми преминаване през каменния кръг. Сега поне си мислех, че знам защо камъните са там.