В капана на времето [bg]

— По дяволите, Клеър, постоянно ли ще правиш така?

— Всъщност да — отвърнах и се отпуснах изтощена на ръба на един декоративен фонтан. Ръцете ми бяха влажни и ги обърсах в полите си. — Да не мислиш, че ми е приятно? — Усещах леко замайване, затворих очи и опитах да възвърна вътрешното си равновесие, за да не падна от фонтана.

Усетих ръка на кръста си и почти се наведох, почти паднах в прегръдките му, когато седна до мен.

— О, Господи! Съжалявам. Добре ли си, Клеър?

Надигнах се колкото да му се усмихна.

— Добре съм. Само леко ми се вие свят. — Опитах да изгладя с пръст дълбоката бръчка на челото му. Той се усмихна, но бръчката остана — тънка вертикална линия между гъстите пясъчни извивки на веждите. Джейми потопи ръка във фонтана и я прокара по бузите ми. Сигурно съм била много бледа.

— Съжалявам. Наистина, Джейми, не можах да се сдържа.

Мократа му ръка ме стисна успокояващо за врата — силна и стабилна. Пръски от струйката, която се лееше от устата на ококорен делфин, намокриха косата ми.

— Няма нищо, сасенак. Не исках да ти се сопвам. Само че… — направи жест на безсилие — само че се чувствам пълен глупак. Гледам как страдаш и не мога нищо да направя, а бих сторил всичко за теб. А вместо това те обвинявам и ти крещя… Защо просто не ми кажеш да вървя по дяволите? — избухна той.

Смях се, докато коремът ме заболя под корсета.

— Върви по дяволите, Джейми — казах накрая, като бършех очи. — Директно при дяволите! Не минаваш през началната точка и не получаваш двеста долара. Ето. Сега по-добре ли си?

— Да. — Изглеждаше по-ведър. — Когато започнеш да говориш глупости, разбирам, че си по-добре. Нали си по-добре, сасенак?

— Да. — Седнах изправена и се огледах. Градините на Версай бяха отворени за всички и малки групи търговци и работници се мотаеха сред ярко облечените благородници. И те се наслаждаваха на хубавото време.

Внезапно най-близката врата на терасата се отвори рязко и гостите на краля се изсипаха като дърдорещ прилив в градината. Преселението от обяда беше подсилено от нова делегация, явно тъкмо слязла от двете големи карети, които видях да минават покрай градините към конюшните.

Това беше голяма група от мъже и жени, облечени скромно и сравнение пъстрите придворни около тях. Но именно речта им привлече вниманието ми. Когато много хора в далечината говорят френски, той много прилича на крякане на гъски или патици заради носовото произношение. Английският, от друга страна, има по-бавен ритъм и по-малко възходящи и низходящи интонации. Чуеш ли го отдалеч, когато отделните гласове не се различават, той прилича на монотонен и груб дружелюбен лай на овчарско куче. А общият ефект от масовото преселение сега беше на крякащи гъски, подкарани към пазара от група кучета.