Мечове в града [Антология на съвременното българско фентъзи] [bg]

Това, за което Велко говореше, наричахме „Тъмните години на живота му“. Парите, жените и властта го бяха направили податлив за наркотиците и алкохола, така че преди години се наложи да потърси професионална помощ. През всичкото време на рехабилитацията му бях до него. Ако не бях аз, може би нямаше да превъзмогне проблемите си.

— Благодаря ти, Велко — казах. — Винаги съм знаел, че мога да разчитам на теб.

— Няма проблем, човече. Просто се обади на човека и му кажи, че аз съм ти дал този номер. Разкажи му всичко и му обясни какво се иска от него. Имаш ли някакви помощни материали?

Извадих от джоба на якето си дневника на бившата ми мъртва жена. Дневникът, който бях намерил в апартамента й и който полицията не бе открила.

— Тук има някои неща, които навярно ще помогнат на този Йордан Пехливанов да намери копелето — казах.

— Считай работата за свършена до ден-два. Когато моят човек открие изверга, ще звънне на мен, а аз ще се обадя на теб, за да ти кажа къде го държим — обеща ми Велко.

— Благодаря ти. — Ръкувах се с него и станах да си ходя.

— Почакай малко, Крис — спря ме приятелят ми. Обърнах се и го видях да драска нещо на салфетката си. Взех я. Беше телефонен номер.

— Това какво е? — попитах.

— Още един мой приятел. Нарича се Бобо, като онзи диджей Бобо, сещаш ли се?

Сещах се.

Велко продължи:

— Странна птица е, пада си по разните му там врачески и окултни глупости, но навярно може да ти даде някакви отговори на неизяснените ти въпроси.

— Благодаря, Велко. Благодаря ти за всичко.

— За тебе бих станал евнух, човече, евнух.

Напуснах клуба, качих се в колата и отпраших към къщата си в покрайнините на града. Исках да се изкъпя, да се обръсна и да поспя малко. Нуждаех се от почивка, за да се избавя от цялото това напрежение, което бе опънало нервите ми като струни на китара.

Когато достигнах къщата си, видях, че светлините са запалени, а на излизане не бяха.

Изгасих двигателя на колата си и хукнах към вратата. В последния момент ми мина през ума, че правя една доста неразумна постъпка. Ако у дома бе дошъл този така наречен водопроводчик, който впоследствие се бе оказал изключително жесток убиец, бях повече от лесна мишена за него.

Огледах се в притъмняващата околност и единственото, което ми се стори подходящо за отбрана, бе брадвата ми за цепене на дърва, забита в един пън.

Нова мисъл ми мина през ума, че не водопроводчикът убиец ми е на гости, а най-добрият ми приятел Светломир Ганев, дошъл, за да ме утешава. Той имаше ключ от дома ми. Който и да бе обаче, брадвата нямаше да е излишна. Трябваше да съм подготвен за всеки случай.

Когато нахлух в къщата си като хала, осъзнах колко съм грешал в предположенията си за неканения ми посетител. Краката ми омекнаха, все едно се бяха превърнали в пластилинови за втори път през последните няколко часа. Ако на този свят съществуваше ад, аз се намирах в него. Започнах да се съмнявам, че не моята бивша съпруга бе мъртва, а самия аз. Също като в онзи филм с Брус Уилис „Шесто чувство“, в който героя на Уилис до последно не подозираше, че всъщност е дух.