Истанбулска загадка [bg]

Но успя. Вратата не се отвори.

Проехтяха още викове, шумолене, тътрене, драскане… Нямах представа какво става от другата страна, но можех да се досетя. Опитваха да изкъртят вратата. Сетне се чуха викове, които прозвучаха като заплахи. Последваха нови удари. Вратата издрънча.

Но остана затворена.

После се чу забързано трополене, сякаш някой от другата страна се качваше по стълбите.

Успяхме. Облегнах се на стената, отпускайки се за малко за пръв път, откакто слязохме. Поех си дъх облекчено. Изабел се наведе и погледна през ключалката.

После се изправи и прошепна:

— Разполагаме с двадесетина минути. Толкова късно в Истанбул не работят много ключари, но очаквам да намерят някого. Ако ни заловят тук, ще си навлечем сериозни неприятности. Трябва да намерим друг изход.

Погледна ме умолително.

— Тръгвай, ще търсим! — заявих аз и поех бързо през тунела.

— Това беше твоя идея — прошепна тя и ме настигна.

— Да се придържаме към историята, че сме искали малко уединение.

— Да, но не ги смятай за глупави.

Тогава забелязах къс избелял жълтеникав мрамор, оформен като ятаган, в стената по коридора. В мрамора бе гравиран арабски надпис, от който косата ми настръхна.

— Това е мотото на еничарите — спрях пред него. — „Уповавам се на Бога“.

Погледнах назад към вратата, но зад нея нищо не се чуваше.

— Това го имаше в снимките на Алек. Бил е тук — отбелязах.

Крушката над нас премигна и в съзнанието ми се втурна отдавна забравен спомен. Като момче, когато правех бели, ме заключваха в приземния склад. Помещението се осветяваше от слаба крушка, която премигваше точно като тази. Миризмата също приличаше странно на онази, на влага и пръст. Мразех онова място.

Продължихме бързо надолу по стръмния тухлен коридор. След тридесетина метра тунелът зави обратно. Следващата секция свършваше в нещо като склад.

В другия край зееше отвор, колкото врата, в солидна тухлена стена. Изглеждаше, че е пробит скоро. Наоколо се виждаха парчета от тухли.

Кой е пробил тази стена?

Погледнах назад и бързо пристъпих в отвора. Стената, блокираща тунела, бе дебела над половин метър — достатъчно, за да спре случайни натрапници, които искаха да проучват подземието. От едната страна в следващата секция от тунела се стелеха натрошени камъчета.

Тук също беше зидано със светли тухли, но те изглеждаха по-чисти. Очевидно тази част от помещението беше използвана много по-малко през вековете. Тунелът се проточваше направо, отдалечавайки се от „Света Ирина“.