![Истанбулска загадка [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/9/3/6/5/istanbulska-zagadka-bg-download.jpg)
Истанбулска загадка [bg]
- Автор: О'Брайън Лорънс
- Серия: Загадки #1
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Год: Хермес
- ISBN: 978-954-26-1242-1
- Переводчик: Димитър Димитров
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Истанбулска загадка [bg]». Краткое содержание книги:
Надзърнах зад нея, за да видя какво прави, но освен методичното й човъркане в ключалката, нямаше друго за гледане.
Тя изпъшка:
— Немска ключалка. Няма да е лесно.
— Какво им е на немските ключалки?
— Имат секретен механизъм. — Тя се обърна и тихо ми се скара: — Ти ще бдиш ли за охранителите, или само ще надничаш през рамото ми?
Наложи се да изкача две площадки, преди да видя отново пътеката. Слава богу, нямаше никой. Може би камерата е била изключена.
В далечината няколко души си тръгваха от „Света Ирина“. Дали ни се беше разминало?
Помислих отново за целувката, за сладкия аромат на нейния парфюм, толкова лек, толкова омагьосващ…
За последен път целунах жена на едно парти преди няколко месеца. Ала тогава се отдръпнах. Стори ми се погрешно, сякаш изневерявах на Айрийн. Колко заблуден съм бил? Как можеш да изневериш на някого, който е мъртъв от две години? Сякаш призракът й ме спираше.
Но този път не се почувствах така. Всичко беше наред. Или просто полудявах?
Пулсът ми се поуспокои. Всичко, което се случваше, беше толкова нереално… И в момента имах чувството, че не аз, а някой друг вместо мен наблюдава пътеките.
Но какво имаше зад вратата?
Далечно скърцане отекна в топлия нощен въздух. Изтръпнах. Огледах пътеките. Ето! Откъм главната порта директно към нас се насочваха точно тези, които не исках да видя — бойна група от десетина решителни охранители. Все още бяха доста далеч, но приближаваха бързо.
Бяха облечени в маслиненозелени униформи. Приличаха на типични охранители от Топкапъ сарай. Това беше добър знак, но все още се чувствах напрегнат. Може би тази групичка нямаше да ни обезглави, но арестът също не изглеждаше добра перспектива.
Докато ги наблюдавах как приближават, се усетих като заек, уловен от светлината на фарове. Но разтърсих глава, обърнах се и скочих надолу по стълбите, шепнейки името на Изабел.
Щом стигнах до последния завой, отново застинах: нищо не се беше променило, тя още човъркаше ключалката.
Дали имаше представа какво прави?
— Охранителите идват, Изабел! Разполагаш с тридесетина секунди… — изрекох задъхано.
— Не ме пришпорвай — отговори тя спокойно, сякаш имахме цял ден пред нас.
Исках да й изкрещя. Вместо това се разсмях нервно и погледнах нагоре по стълбите. Още всичко изглеждаше спокойно. Чувах само драскането на Изабел по ключалката и далечния тътен от града. За един безкрайно дълъг момент си помислих, че може да съм сбъркал, че охранителите вероятно са поели в друга посока. Беше възможно…
Напрегнах слух.
Чух тракане от свличащи се камъни.
И миг след това долетя глас със силен турски акцент.
Някой викаше към нас. Нямах представа какво говори, но не звучеше никак дружелюбно. Проехтя трополене от стъпки, които приближаваха…
Отново полетяха малки камъчета. Едно подскочи пред мен. Шумът от ботушите им отекваше. Дали Изабел щеше да отключи, ако успеех да ги задържа за малко?
Беше време за действие.
Присвих решително юмруци…
33
Шофьорът на линейката потрепери. Лоша поличба. Махна към полицейската кола, блокирала пътя му. Премигващата й синя лампа се въртеше бързо, изпълвайки шофьорската кабина с електрически блясък.
От две години работеше в „Бърза помощ“ и никога не беше карал подобен товар. Ако кажеше на жена си, тя щеше да прокълне съдбата им.
Не, нищо нямаше да й обяснява, така реши, докато се промъкваше между полицейските коли. Сетне излезе на улицата към бетонната рампа на площад „Таксим“. Не, ще отрече, че е намерил втория обезглавен, открит в града за по-малко от пет дни. И ще твърди, че не е чул думите на инспектора за мъжа, който бил ирански биолог, специалист по мутация на вирусите. Не искаше да знае нищо повече. Щеше му се просто да се прибере у дома, да види децата си, да си хапне кюфтета и да погледа телевизия.
Не искаше да чува, че мъртвецът е работил със странни вируси.
Всички знаеха, че иранците най-вероятно разработват биологични оръжия. Но защо този бе убит в Истанбул?
Дали беше поличба? Той поклати глава. Не, не беше. Не можеше да бъде.
34
Изабел отвори стоманената врата. Тухленият тунел зад нея се осветяваше от слаба жълта крушка. Тунелът изглеждаше смътно познат.
Изабел пристъпи вътре, а аз я последвах. Усетих хладния въздух. Кожата ми настръхна. Дали ще успеем да се измъкнем? Трополенето приближаваше и се усилваше. Охранителите скоро щяха да завият зад последния ъгъл на стълбите.