Красива мистерия [bg]

— Не бих си правил труда — каза абатът. — Няма да се заседяват.

Главният инспектор се обърна, стиснал мокрото въже в ръка.

— Мисля, че може и да поостанат.

— Забравяте кой е началник тук.

Гамаш коленичи и ловко направи няколко възела, за да завърже хидроплана към пристана, а после отново се изправи.

— Не забравям. Просто мисля, че знам кой е в самолета. Не са журналисти.

— Не са ли?

— Не бях съвсем сигурен дали съм видял правилно, когато самолетът прелетя над главите ни. Затова исках да дойда с вас.

Инспекторът посочи към герба на вратата. Изобразяваше четири хералдически лилии[48]. А над тях — инициалите MJQ.

— MJQ? — попита абатът.

Малката врата се отвори.

— Ministere de la Justice du Quebec[49] — отвърна Гамаш и пристъпи напред с протегната за подкрепа ръка към посетителя, който тъкмо се измъкваше от хидроплана.

Жестът на главния инспектор остана незабелязан — или пренебрегнат. Появи се обувка от фина черна кожа, после още една, а след тях и собственикът им, който се изправи за момент на поплавъка, сетне небрежно закрачи по пристана, сякаш отиваше на опера или в художествена галерия.

Озърташе се и попиваше с поглед околността.

Не като изследовател, попаднал в нов свят, а като завоевател.

Мъжът беше в напреднала възраст, вероятно около шейсетгодишен. С посивяла коса, гладко избръснато лице, красив и уверен. Без каквито и да било недостатъци. Нямаше вид на тиранин. Човекът се чувстваше като у дома си, улегнал и спокоен. Повечето хора биха изглеждали малко нелепо, ако пристигнат в дивата пустош в елегантен костюм и с вратовръзка, ала този човек се вписваше напълно естествено. Завидно дори.

Гамаш подозираше, че ако посетителят остане в манастира достатъчно дълго, накрая и самите монаси ще облекат костюми с вратовръзки. И ще му благодарят.

Така влияеше той на хората. Не се приспособяваше към света, а караше света да се приспособява към него. И светът го правеше. С малко, но бележити изключения.

Мъжът спря на пристана и се огледа, очите му се плъзнаха покрай Гамаш. Край него и през него. И спряха върху абата.

— Отец Филип?

Абатът се поклони, без да откъсва сините си очи от непознатия.

— Казвам се Силвен Франкьор. — Мъжът протегна ръка. — Главен комисар на Sûretè du Quebec.

Абатът за момент отмести поглед. Към Гамаш. После отново се вгледа в посетителя.

Арман Гамаш знаеше, че собственото му изражение е спокойно, любезно. Почтително.

Но успял ли бе отец Филип — така добър в невмите — да разчете миниатюрните бръчици върху лицето на главния инспектор и да проумее как се чувстваше Гамаш наистина?