Парижката книжарница
- Автор: Георге Нина
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Год: Слънце
- ISBN: 978-954-742-209-4
- Жанр: Современные любовные романы
Электронная книга - «Парижката книжарница». Краткое содержание книги:
Кунео им донесе лавандулов сладолед собствено производство. Тръпчив, цветен вкус.
Неумеещата да лъже го проследи с поглед.
— Дребен, дебел, обективно погледнато, никой не би го сложил в първата редица на мъжете от плакатите. Обаче е умен, силен и може всичко, което е важно за живот, изпълнен е с любов. За мен той е най-прекрасният мъж и аз ще го целуна. Ужасно е, че добрите, прекрасните хора като него са малко обичани. Вероятно умеят да се прикриват зад външността си и никой не подозира доколко са готови за любов — с цялото си същество, с принципите си.
Тя въздъхна дълго и блажено.
— Странно е, но и аз не съм обичана. Някога си мислех, че причината се крие в комичната ми външност. После се запитах защо винаги отивам на места, където няколкото хубави мъже вече си имат жени. Като се сетя за майсторите на сирене във Воклюз… мили Боже, куп стари язовци, за които жената е едра, двукрака коза, длъжна да им пере чорапите. Ако благоволят да ти кажат „добър ден“, значи си получила комплимент.
Сами хапваше от сладоледа с видима наслада.
— Аз вярвам — а ти ме поправи, ако разсъждавам тесногръдо като жена — че първо, съществува любов, която мисли само с долната част на тялото. Познавам тази любов. Удоволствие за 15 минути. Второ, има любов, която мисли с главата. И нея познавам. Избираш си мъже, които обективно се вписват добре в плановете ти за живота или поне не ги нарушават. Ала те не те омагьосват. Трето, съществува любов, която се усеща с гърдите, или със слънчевия сплит, или с нещо между тях. Такава любов искам. Искам магия, която осветява моята готовност за живот до последното винтче. А ти как мислиш?
Сами се изплези. Езикът ѝ беше лилав като лавандула.
Пердю вече знаеше отговора на въпроса.
— Сами? — промълви той.
— Какво, Жано?
Днес говореше другояче, но това беше нормално. Написаното от писателите е звукът на сърцето им. На душата.
— Ти си написала „Южни светлини“, нали?
33.
Сигурно беше случайност, че в същия миг слънцето се показа между две купчини облаци и ослепителен лъч падна право върху очите на Сами. Сякаш светнаха две запалени свещи.
Лицето ѝ изрази дълбоко вълнение.
— Да — призна тихо тя и повтори по-високо: — Да.
— Да! — извика тя, засмя се и заплака, разпери ръце. — И целта на тази книга беше да намеря своя мъж, Жано! Мъж, който ме обича с онова тайно място между гърдите и пъпа. Исках той да ме намери, защото ме е търсил, защото ме е сънувал, защото се наслаждава на всичко онова, което съм аз, но и на онова, което не съм. Обаче, Жан Пердю, знаеш ли какво?
Сами продължаваше да се смее и да плаче едновременно.
— Ти ме намери, но не си ти.
Обърна се към камбуза.
— Не си ти, а е онзи тип с престилката на цветя, с прекрасните, твърди като камък мускули. С гъделичкащите мустачки. Той е. Ти го доведе при мен. Ти и „Южни светлини“. По магичен начин.
Жан се зарази от радостта ѝ. Тя беше права: той бе прочел „Южни светлини“, той бе поискал да спрат в Сепой, той бе разрешил на Салво да пътува с тях, а оттам нататък… ето ги тук.
Сами изтри сълзите от лицето си.
— Трябвало е да напиша тази книга. Трябвало е ти да я прочетеш. Трябвало е да преживееш и изстрадаш всичко това, за да се качиш на своя кораб и да отплаваш. Нека да вярваме, че всичко това е трябвало да стане точно така, искаш ли?
— Разбира се, Сами. Аз вярвам. Някои книги са написани за един-единствен човек. „Южни светлини“ е написана за мен.
Събра смелост и продължи:
— През всичките тези години оцелях само благодарение на твоята книга — призна тихо. — Разбирах всяка твоя мисъл. Имах чувството, че ти си ме познавала, преди самият аз да се познавам.
Санари-Сами вдигна ръка към устата си.
— Става ми страшно да слушам такива думи, Жан. Най-прекрасните, които някога съм чувала.
Прегърна го и го целуна. По дясната и лявата буза, по челото и носа. Между целувките говореше:
— Ще ти кажа нещо. Никога повече няма да направя тази лудост — да призова любовта с книга. Знаеш ли колко време чаках? Повече от двайсет години, по дяволите! А сега ме извини. Отивам да целуна моя мъж, да го целуна истински. Това е последната част от експеримента. Ако не се получи, тази вечер ще бъда много зла.
Силно притисна Жан към гърдите си.
— Господи, страх ме е! Много ме е страх! Но е прекрасно. Аз живея, ти също, нали? Забелязваш ли го? Точно в този миг?
Сами изчезна в трюма на кораба.
— Ехо, Салво… — чу Жан гласа ѝ. После настана тишина.
Жан Пердю също усещаше, че живее. Наистина го усещаше и се чувстваше великолепно.