Колекционери на смърт [bg]

През петте години на приятелството си бяхме изработили методика за личната информация и никога не прекрачвахме без покана невидимата граница. Не знам как стигнахме до това споразумение. Във всеки случай беше негласно, никога не го бяхме обсъждали.

— Хари?

Той с длан прикри прозявката си:

— Казвай.

— Какво мислиш за заминаването на Ейва?

Хари не отговори веднага. Едва след като изминахме три пресечки, зави вдясно и паркира под едно дърво. Падаше мрак, фаровете на преминаващите коли изпълваха със сенки купето. Няколко секунди той седя, стиснал волана, после се обърна към мен:

— Мисля, че Ейва е сред най-симпатичните жени, които познавам. Също така е една от най-красивите и може би най-умните.

— Обаче какво?

Хари се извърна и се загледа в уличното платно.

— Хайде, изплюй камъчето — подканих го.

— Обаче е и много неуравновесена. Правилно ли я произнесох тази дума? Няма значение. Искам да кажа, че е преминала през ада. До голяма степен нещастията й са причинени от външни сили, но е крайно време тя да се вгледа в себе си, да направи равносметка на живота си. Преминава през същата фаза, през която преди няколко години премина ти, Карс. Спомни си как беше позволил на миналото да те настигне и да те срита отзад. После обаче ти се обърна и му даде да се разбере. Мисля, че в крайна сметка Ейва ще си стъпи на краката, но засега е… — Той не довърши фразата. Пръстите му все така потропваха по волана.

— Хари? — подканих го.

— Ейва е… как да се изразя… тя е тръгнала на път, който засега трябва да извърви сама. Мисълта ми е, че й трябва време, докато разбере истинското значение на дома.

Той включи на скорост и потегли към управлението. Щеше ми се да го помоля да обясни за какво говори, но това бе поредният пример за неговите фрази, които наричах „дзен-харизми“. Каквото и да отговореше, нямаше да разбера обяснението.

Поработихме четвърт час върху документацията, после си тръгнахме. След като почти през целия ден бях впримчен в сгради с климатична инсталация, жадувах за полъха на „истински“ въздух, па макар и горещ. Свалих стъклата на колата и потеглих към къщи. Наскоро беше валяло, въздухът беше наситен с миризмата на мокра трева. Спомних си, че Данбъри живее наблизо, и се запитах дали и в двора й се усеща същото ухание.

Спрях пред магазин за алкохолни напитки. Не разбирах от вина, но собственикът на магазина ме увери, че калифорнийското шардоне си струва петнайсетте долара. Спомних си съвета на Данбъри и тъй като на етикета не беше нарисувана карикатура, казах на човека да опакова бутилката.

Спрях пред къщата и видях, че лампата на верандата не свети, но в другите стаи се мяркат светлинки. Слязох и тръгнах към вратата, ала изведнъж спрях, седнах на верандата и оставих до мен бутилката. Влагата след падналия дъжд беше почти лепкава, уханието на цветята в двора предизвикваше в съзнанието ми асоциация с цветове — тъмночервено, лилаво, розово, алено. Зави ми се свят, легнах на дървения под и разперих ръце, сякаш да се задържа. Затворих очи, вдъхнах букета от аромати, изведнъж въздухът се превърна във вода — синя и блестяща…