Фурията на Първия лорд [bg]

Глава 14

Валиар Маркус забеляза, че е следен, малко преди да стигне до четвъртия ред палатки в първи квадрант на лагера на Първия алерански легион. Нощем цареше тишина в редиците избледнели, мръсни палатки, нарушени само от случайно хъркане. Разходката сред тях би могла да бъде зловещо преживяване, като ходене през гробище; палатките сякаш светеха, отразявайки светлината с почти белите си платна. Не беше лесно да се промъкне през мрежата от бели палатки, без тъмният му силует да се очертае на техния фон — и това беше основната причина, поради която всеки легион използваше на първо място бяло платно. Но все пак с търпение и подходящи умения това беше възможно.

Маркус не беше сигурен какво точно му подсказа за присъствието на опашката. Той отдавна беше престанал да поставя под съмнение инстинкта си за такива неща. Правеше това през целия си живот и изглежда умът му несъзнателно събираше десетки малки, почти интуитивни сигнали, за да създаде пълна картина на всичко около него.

След като стигна до палатката си, вместо да влезе в нея, той замръзна напълно неподвижен и остана в това положение. После допря ръка до земята и изпрати част от съзнанието си в нея.

Сърдечният ритъм и дълбокото дишане на няколкостотин легионери се вляха в него през ботушите му — осезаемо усещане, което донякъде напомняше на звука на вълни, блъскащи се в брега. Забързаната стъпка на някой наблизо, изненадан по време на движение, се открои на този фон като крясък на чайка.

Маркус не можа да определи точното местоположение на преследвача си, но получи добро общо усещане за посоката. Той се обърна към мрака и тихо каза:

— Ако намеренията ви са мирни, можете да се покажете.

След кратка пауза Магнус излезе между две палатки и застана пред Първото копие.

— Можем да поговорим в палатката — измърмори Магнус.

— Враните да те вземат, можем — тихо изръмжа Маркус, позволявайки раздразнението да се прокрадне в гласа му — Отивах в леглото си. И не ми харесва, когато ме следят така. Грешка в преценката от нечия страна може да накара нещата да станат грозни.

Магнус се приближи. Старият курсор изглеждаше уморен и схванат, докато изучаваше Маркус с воднистите си очи.

— Само ако бъда забелязан. Остарявам за такива неща, Първо копие, но нямам никой друг за тази работа.

Маркус се опита да звучи раздразнено.

— Да ме шпионирате?

— Нещо не е както трябва — каза старият курсор. — Около вас витае някаква мистерия. Това не ми харесва.

— Няма мистерия — въздъхна Маркус.

— Не? Има ли причина, поради която сте толкова умен, че надиграхте стария курсор в собствената му игра?

Маркус стисна зъби.

Не беше нужно човек да е курсор, за да забележи стария Магнус на гърба си — но в същото време той не беше направил нито една очевидна грешка и малко бяха тези, които биха могли да усетят присъствието му. При липса на други фактори не би било подозрително един опитен центурион да го направи. Но заедно със съмненията на Магнус, Първото копие беше дал още едно допълнително потвърждение, че не е този, за когото се представя.