Катерина де Медичи [bg]

Седми октомври настъпи с безоблачно синьо небе. Изкачих ухаещите на бор стъпала до набързо скования подиум. Следвах кралица Елеонор и Диан дьо Поатие; Маргьорит – още ненавършила тринайсет – вървеше до мен, вкопчена тревожно в полите ми. Бяхме в Лион – достатъчно близо до Валанс, та кралят да получава важни известия за войната, и достатъчно далеч от битката, за да сме в безопасност.

Повече от двеста придворни ни очакваха върху подиума. Всички носеха черно – като четирите жребеца с цвят на въглен и сбруи в тон, риещи нервно с копита на празния площад пред нас. Само мадам Дьо Поатие бе разнообразила черното с бяла фуста и сива диадема на воала. На мен ми се струваше, че мадам не се е поддала на скръбта – парфюмът ѝ с мирис на лилии, особено силен през онази сутрин, противоречеше обидно на мрачния ритуал.

За кралското семейство – включително мадам Дьо Поатие – имаше тапицирани столове на предния ред. Застанахме прави пред местата си в очакване на краля и двамата му живи синове.

Шарл изкачи пръв стълбите към подиума – четиринайсетгодишен, израснал бурно на височина през изминалата година и вече само с половин глава по-нисък от краля; русокос и синеок като покойния си брат, с кръгло, красиво лице, дар от майка му.

Зад него крачеше баща му. През последните два месеца плътни бели кичури се бяха появили над слепоочията му; сенките под очите му тъмнееха по-силно. Носеха се слухове, че вътрешностите му загниват и има абсцес в слабините. Молех се да не е вярно, защото го обичах. Щом изкачи стъпалата, кралят седна и се втренчи право напред. Не продума, заслепен от скръб.

Донякъде бях облекчена от невиждащия му поглед, защото се страхувах да не зърна упрек в него. Преди две седмици разгневеният император Карл бе отговорил на обвинението, че е заповядал да убият дофина, с думите:

– Ако бях пожелал, щях да убия и бащата, и сина, когато разчитаха на моята милост.

Шпионите му във френския кралски двор разпространиха слух, че с подкрепата на съпруга си аз, алчната за власт Медичи, съм склонила Монтекукули да отрови дофина.

Крал Франсоа ме обичаше и отказа да повярва, ала обвинението го жегна. Откакто плъзна мълвата, той се отдръпна още повече от мен. Отбягваше погледа и въпросите ми и накрая за него се превърнах в същото безмълвно невидимо създание, каквото бях за съпруга си.

Анри, вече дофин, изкачи последен стълбите. Скръбта му бе толкова черна, толкова всеобхватна, че след смъртта на брат си отказваше да се среща с когото и да било. През онази сутрин в очите му не светеше студена мъст, нито дори мрачно задоволство – само несигурност и още по-дълбока мъка. Мисълта за нови страдания, за нова смърт не го радваше.

Не му се усмихнах, когато стъпи върху платформата. Дарих го обаче с най-любящия си поглед. Той веднага извърна очи, сякаш не би понесъл да срещне моите. Нямаше го пръстена с черния камък. Верен на даденото обещание, носеше Гарвановото крило всеки ден, откакто го бе получил, ала сега то бе изчезнало. Тези дребни знаци – отместване на погледа, липсващ пръстен – ме съкрушаваха. Сведох глава и не я вдигнах, когато малката Маргьорит, помислила, че скърбя за изгубения ѝ брат, ме улови за ръката и ме помоли да не тъгувам.