Далечна звезда
- Автор: Ейвъри Ан
- Язык: болгарский
- Переводчик: Павлина Йосифова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Далечна звезда». Краткое содержание книги:
Тялото й потрепери, зъбите й все още тракаха, но дълбоко в нея се надигна тревожно нетърпение, което я заля като физическо страдание, като огромна вълна от страст.
Всичко това беше толкова неправилно. Тя беше вестоносец. Тя и само тя трябваше да контролира чувствата и тялото си. Нейният град беше в опасност и тя носеше съобщение, което бе нужно на Господаря.
Освен това числеността им бе голяма, за да могат да се движат бързо. По-лошото беше, че провизиите и животните в обозите щяха да ги забавят още повече. Товарните животни, рунтави същества с дълги вратове, бяха с ръст наполовина от човешкия, раздразнителни и трудно управляеми. Те се дразнеха от товара си и суетнята наоколо и непрекъснато се движеха насам-натам и издаваха някакви шумни звуци. С тях нямаше да има никаква възможност да се промъкват тихо и да изненадат диваците.
Ядосан, Джеръл започна да си проправя път през тълпата от мъже и животни към паланкина на Ксиант. Той представляваше подобна на палатка кутия, разположена на високи кръстосани колове, и беше покрит с плътни завеси от всички страни, за да предпазват пътуващия от вятъра, студа и праха. Щяха да я носят четирима мъже.
Сега завесите все още бяха вдигнати, за да може Ксиант да вижда всичко, което става наоколо.
Джеръл разпозна четирима от съветниците на Маткасен в мъжете, които се бяха скупчили около паланкина. Никой не изглеждаше доволен от това, което ставаше.
Самата Ксиант блестеше с красотата си, но явно беше раздразнена и ядосана. Винаги, когато се показваше пред много хора, деликатните й черти се изкривяваха от сърдито и високомерно изражение. Беше загърната в дебели кожи, облегната на купища възглавници. Като забеляза Джеръл, устните й се повдигнаха в лека усмивка, лишена от всякаква топлина.
— И така, войнико, ти реши да дойдеш с нас, така ли?
— Щом вие, Милейди, сте начело на тази армия, какво друго ми остава?
— Тогава трябва да обсъдим заплащането ти — без да откъсва очи от него, тя се загърна зиморничаво още по-плътно с кожите. Гласът й беше нисък и изпълнен с неизказани обещания.
— Чакам с нетърпение възможността да поговоря с вас — Джеръл се усмихна и в усмивката му имаше намек, че би казал още нещо, ако не го възпираше присъствието на съветниците, после се поклони и се обърна, за да се отдалечи.
— Почакай!
Джеръл се завъртя обратно, доволен, че го е повикала. Очакваше да го направи.
— Милейди?
Този път гласът й беше по-рязък, сякаш се ядосваше на себе си, че го е повикала повторно:
— Ела довечера в палатката ми, след като построим лагера. Ще поговорим тогава.
Джеръл се поклони отново и се смеси с тълпата. Неведнъж му се беше случвало да играе роля, да се преструва на такъв, какъвто не е. Но никога преди не му се бе случвало да му бъде толкова противно от това. Оставаше да се надява, че жертвата си струва.
Малката армия най-после излезе от главната порта на Калинден — по-късно, отколкото бе запланувано, но поне в що-годе организиран вид. Джеръл се озова някъде в средата на мудно крачещата тълпа войници, но когато превалиха един висок хълм на около пет мили от града, той спря и изчака армията да премине покрай, него.
От височината на група скали от едната страна на главния път той погледна надолу към Калинден. В далечината градът изглеждаше незначителен, умален от грубите и страшновати скали, които го заобикаляха. Забеляза Главния дворец в центъра, който приличаше на тялото на паяк в мрежата си от улички, неравномерно виещи се около него.
Някъде в онзи лабиринт от сгради Нарин се готвеше да изпълни задачите си за деня. Колко ли време щеше да мине, докато му прости? Щеше ли изобщо да му прости?
На тези въпроси никога нямаше да може да си отговори. Независимо от това дали щеше да открие следите на Сантар през следващите дни, или не, той нямаше никакво намерение да се връща в Калинден. Или при Нарин. Ръката му стисна здраво копието. Беше направил избора си и ако в бъдеще щеше да съжалява за това, нека да бъде така.
Вече се беше стъмнило напълно, когато армията спря, за да построи лагера за нощуване. Джеръл се представи пред палатката на Ксиант, както му бе наредено, но го върнаха. Стражът му каза, че Господарката е изморена и не желае никой да я безпокои.
На втория ден армията влезе в ритъм и се движеше с по-добро темпо. Джеръл се движеше между войниците и разговаряше с тях с надеждата да научи нещо за Сантар. Нищо не чу за брат си, но улови слухове и намеци, които биха се сторили интересни на Нарин, макар че тя търсеше конкретно доказателство.
Един от войниците, с които поприказва, висок, тъмнокос и брадат гвардеец на име Пардрейк, който бе в личната стража на Ксиант, като че ли споделяше съмненията на Нарин за истинската цел на похода от Маткасен до Калинден.
— Странно е, ще ти река аз, войнико. Не, че сме тук, а че ни води Лейди Ксиант, не мъж, който знае как се воюва с тези зверове — говореше Пардрейк и удряше с копието си по земята. — Редно е да ни води Господарят Линдаз, по той се е сврял в Големия си дворец и праща други да му вършат работата — и той се изплю възмутено. — Не й е чиста работата на тази жена. Всички казват така. Жената на Линдаз не е направила нищо добро за Маткасен, така ще е и с Калинден.