Десет приключения на Лиско
- Автор: Априлов Борис
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Десет приключения на Лиско». Краткое содержание книги:
…седем, осем, девет…
— Ти си луд! — обърна се към лисичето Димби.
— Не ми се живее тук! — рече Домби.
— И дума да не става! — почти извика Мокси. — Лиско ни предаде!… Вместо да… таковаме, ние стоим тук и играем на жмичка!
…единайсет, дванайсет, тринайсет…
— Предател!
— Истински предател — процеди Домби, който все повече и повече идваше на себе си.
— Тихо! — Лиско изшътка. — Кротко!
— Не искам! — Мокси бе категоричен. — Предадоха ни!…
— Мълчи, глупако!… …седемнайсет, Осемнайсет, деветнайсет…
— Под масата има дупка, покрита с плоча — прошепна Лиско.
Мълчание.
…двайсет и едно, двайсет и две, двайсет и три…
— Една хубава дупка! — смигна лисичето.
…двайсет и пет, двайсет и шест, двайсет и седем…
— Идеално изработена! — поклати глава Лиско.
— Пак дупка! — уплаши се Домби и с това доказа, че наистина се е съвзел.
— Стига дупки! — нервира се Мокси.
— Да, но тази дупка е особена — усмихна се лисичето.
…трийсет и едно, трийсет и две, трийсет и три…
— Какво й е особеното?
— Е, как да ти обясня…
…трийсет и седем…
— …води НАГОРЕ… Довиждане!…
— Къде? — изплаши се Мокси.
— Аз си тръгвам, а вие, ако искате, останете да играете с мадам на жмичка!…
Лиско се пъхна под масата.
…четирийсет и три, четирийсет и четири…
Мокси се напъха под масата.
…четирийсет и пет…
Домби се хвърли към масата, в бързината се удари в ръба, падна, но този път се изправи сам и се изгуби в дупката, следван от Димби, който последен чу гласа на Къртицата да казва:
…петдесет и едно, петдесет и две, петдесет и три…
Щастливата царица на подземния рай броеше търпеливо и си мислеше колко добре се живее в компанията на известни палавници, за които говори цялата гора и чиято слава се носи от полянка до полянка, припомняше си колко ловко им подкопа пътеката и как лесно ги набута в Голямата Отвесна Дупка, оттам в По-малката Хоризонтална Дупка, а от нея — в Лабиринта… В Лабиринта мислите й се оплетоха, тя забрави докъде бе стигнала, но като помисли малко и като се сети, че тук тя е господар, спокойно извика:
— …деветдесет и девет, сто!
Господарката на подземния рай се вмъкна направо в залата.
Хвърли бегъл поглед и каза:
— Тук ги няма.
Върна се в първия вход на Лабиринта и рече:
— И тук ги няма! — Затананика си нещо. — А тук съвсем ги няма!… Има си хас да са влезли в Лабиринта!… — Къртицата се усмихна. — Не са толкоз глупави.
Щом се увери още веднъж, че компаньоните й не са толкоз глупави, Къртицата се върна в Залата и започна да я оглежда внимателно. Тук тя се досети, че може би партньорите й не са никак глупави, и извика. Хвърли се към масата, пъхна се под нея и като видя отместената плоча, извика силно.
Нейният вик се чу ГОРЕ, защото умерено наклонената галерия водеше към света на слънцето и птиците. Това не беше нищо друго освен служебният вход на Къртицата към света.
ГОРЕ, застанали до дупката, от която бяха излезли, Лиско, Димби, Домби и Мокси се смееха и чакаха. Най-после Къртицата подаде глава.
— Ще се върнете, нали? — запита тя.
— Ха-ха-ха!
— Вижте какво противно слънце!
— Ха-ха-ха!
— Ужасно слънце, нали?… Елате де!
— Ха-ха-ха!
— Ох, не мога!… Слънцето е непоносимо.
Къртицата се скри в дупката си, а бандата на Лиско продължаваше да се смее.
— Какво бе?… На кого се смеете?
Обърнаха се. До тях стоеше Чими.
— На кого се смеете бе, глупаци?
— На Завистта! — отвърна Лиско.
— Къде е тя?
— Под земята.
— Където й е мястото.
— Добре де, защо се смеете?
— Приятно ни е.
— Глупаци такива!
Чими ги наруга още няколко пъти и си тръгна, но се върна, наруга ги още веднъж и отново си тръгна, но се върна и каза:
— Много шум вдигате, ей!… Защо вдигате такъв шум?
Той ги наруга допълнително и изчезна, без да се върне, като
смяташе, че с това ще ги ядоса.
Когато бандата се насмя още и всеки каза, че за днес им стига едно приключение, някой предложи да отидат до реката, макар да знаеше добре, че и без това щяха да отидат.
И тръгнаха.
ПИТОНЪТ
Те не знаеха още колко имат да вървят, знаеха само колко са вървели — можеха да проверят по часовника. Но имаше ли смисъл? Решили да стигнат на всяка цена, двамата се провираха напред — високият няколко метра пред ниския, който ругаеше клоните. Понякога слънчевата светлина пронизваше гъсталака, падаше върху потния му гръб, та младият човек проклинаше слънцето — първия приятел на всеки телевизионен оператор. Камерата в ръцете му тежеше, но той вървеше, защото трябваше. Въпреки умората лицето му бе делово, каквито са обикновено лицата на операторите.