Пътуване към Икстлан (Уроците на Дон Хуан)
- Автор: Кастанеда Карлос Сезар Арана Сальвадор
- Серия: На болгарском языке #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Юлия Бучкова-Малеева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Пътуване към Икстлан (Уроците на Дон Хуан)». Краткое содержание книги:
Навярно поради умората ми или поради нервното ми вълнение бях така погълнат от сенките на листата, че когато дон Хуан се изправи, вече успявах почти да групирам тъмните силуети на сенките също тъй добре, както обикновено групирах самите листа. Крайният ефект беше изумителен. Казах на дон Хуан, че искам да остана още малко. Той се разсмя и ме потупа по шапката.
— Какво ти разправям — каза той. — Тялото обича такива неща.
След това заяви, че трябва да оставя събраната сила да ме води през храстите до моя бележник. И той леко ме побутна към чапарала. Тръгнах напосоки и после го намерих. Помислих си, че навярно несъзнателно съм запомнил посоката, в която дон Хуан го бе захвърлил. Той обясни събитието, като каза, че съм се запътил направо към бележника, защото тялото ми часове наред е било потопено в „неправенето на нищо“.
15
НЕПРАВЕНЕ
Сряда. 11 април 1962 година
Когато се върнахме в къщата му, дон Хуан ми поръча да работя по бележките си така, сякаш нищо не ми се е случило, и да не споменавам, нито дори сам да се занимавам със събитията, които бях преживял.
След един ден почивка той съобщи, че трябва за няколко дена да напуснем тази местност, защото било препоръчително да оставим известно разстояние между нас и тези елементи. Каза, че те дълбоко са ме разтърсили, макар аз да не съм забелязал въздействието им, но тялото ми не било още достатъчно чувствително. Не след дълго обаче съм щял сериозно да се разболея, ако не отида на моето „място на избор“, за да бъда пречистен и възроден.
Преди зори се отправихме с колата на север и след изтощително пътуване и бърз ход пеша пристигнахме на хълма късно следобед.
Дон Хуан, както бе правил преди, покри мястото, където навремето бях заспал, с малки клонки и листа. После ми даде шепа листа, които да поставя върху корема си, и ми каза да легна и да си почина. Стъкми място и за себе си, малко вляво от мен, на около метър и половина от главата ми, и също легна.
Само след няколко минути започнах да чувствам удивително приятна топлина и усетих върховно блаженство. Беше някакво усещане за физическо доволство, сякаш бях във въздуха. Напълно бях съгласен с твърдението на дон Хуан, че „леглото от нишки“ ще ме задържи във въздуха. Заразправях за това невероятно свойство на сетивата ми. Дон Хуан заяви най-категорично, че „леглото“ било направено тъкмо за тази цел.
— Не мога да повярвам, че е възможно! — възкликнах аз.
Дон Хуан взе думите ми за буквални и ме сгълча. Каза, че му е омръзнало да се държа като безкрайно важна личност, на която непрекъснато трябва да се доказва, че светът е непознат и дивен.
Направих опит да обясня, че едно риторично възклицание няма никакво значение. Той отвърна, че щом е така, бих могъл да подбера други думи. Изглежда сериозно го бях раздразнил. Понечих да се изправя и започнах да се извинявам, но той се разсмя, имитирайки начина, по който говорех, и даде за пример няколко смешни риторични възклицания, които също бих могъл да използвам. Накрая и аз се разсмях на нарочната абсурдност на някои от предложените от него алтернативи.
Той се закикоти и кротко ми напомни, че трябва да се оставя на усещането за люлеене.
Успокояващото чувство за покой и пълнота, което бях изпитал на това загадъчно място, събуди в мен някакви дълбоко скрити емоции. Заговорих за живота си. Признах, че никога никого не съм уважавал, нито харесвал, нито дори себе си, и винаги съм знаел, че по рождение съм лош, затова отношението ми към другите е било винаги забулено в известно самохвалство и дързост.
— Истина е — каза дон Хуан. — Ти изобщо не се харесваш.
Хлъцна от удоволствие и ми каза, че докато аз съм говорел, той „виждал“. Препоръча ми да не изпитвам угризения за онова, което съм постигнал, защото човек, без да усети, си придава важност, като изолира постъпките си, наричайки ги низки, грозни или порочни.