Пътуване към Икстлан (Уроците на Дон Хуан)
- Автор: Кастанеда Карлос Сезар Арана Сальвадор
- Серия: На болгарском языке #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Юлия Бучкова-Малеева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Пътуване към Икстлан (Уроците на Дон Хуан)». Краткое содержание книги:
Дон Хуан кротко се закиска и заяви, че всичко доказвало как той имал достатъчно лична сила да викне на помощ безброй неща.
Имах чувството, че прави намек, че е викнал действително няколко души като свои помощници.
Дон Хуан като че ли прочете мислите ми и силно се разсмя.
— Не се обременявай с разни обяснения — каза той. — Това, което казвам, няма смисъл за теб, просто защото ти още не притежаваш достатъчно лична сила. И все пак имаш повече, отколкото когато започна, затова с тебе взеха да се случват разни неща. Вече се срещна сериозно с мъглата и светкавиците. Не е важно дали си разбрал какво ти се е случило през тази нощ. Важното е, че си се постарал да го запомниш. Мостът и всичко останало, което видя през онази нощ, някой ден ще се повтори, когато събереш достатъчно лична сила.
— С каква цел ще се повтори всичко това, дон Хуан?
— Не зная. Аз не съм „ти“. Само ти можеш да си отговориш. Всички ние сме различни. Затова трябваше да те изоставя снощи, макар да знаех, че опасността е смъртоносна; ти трябваше да бъдеш изпитан срещу тези елементи. Причината, поради която избрах бухалския вик, беше, защото бухалите са пратеници на елементите. Имитирането на вика на бухал ги привлича. Те станаха опасни за теб не защото са злобни по природа, а защото ти не си безпогрешен. У теб има нещо, което е много евтино, и аз зная какво е. Ти просто се забавляваш с мен. Ти винаги си се забавлявал с хората досега и, разбира се, това те поставя автоматически над всички и над всичко. Но сам знаеш, че не може вечно да бъде така. Ти си само човек и твоят живот е твърде кратък, за да обхване всички чудеса и всички ужаси на този дивен свят. Затова твоето забавление е евтино; то те принизява до размерите на джудже.
Поисках да се противопоставя. Дон Хуан ме бе приковал, както бе правил десетки пъти преди това. За момент се разгневих. Но, както се бе случвало и преди, писането ме отдалечаваше достатъчно, за да мога да остана безразличен.
— Мисля, че за това има лек — поде отново дон Хуан след продължително мълчание. — Дори ти ще се съгласиш с мен; ако си спомниш как постъпи снощи. Тичаше също като някой магьосник само когато противникът ти станеше непоносим. И двамата го знаем и аз вярвам, че вече съм ти намерил достоен противник.
— Какво искаш да направиш, дон Хуан?
Той не отговори. Стана и се протегна. Сякаш опъваше всеки мускул. Нареди ми да направя същото.
— Трябва да се протягаш много пъти през деня — каза той. — Колкото повече, толкова по-добре, но само след като си работил дълго или след като си почивал дълго.
— И какъв противник ще ми намериш?
— За съжаление само събратята ни са достойни противници. Другите елементи нямат собствена воля и човек трябва да ги среща и да ги прогонва с измама. Нашите събратя, напротив, са безпощадни. Стига сме приказвали — каза дон Хуан рязко и се обърна към мен. — Преди да си тръгнем, трябва да направиш още нещо, най-важното. Сега ще ти кажа защо си тук, за да се успокоиш. Поводът да идваш да ме виждаш е съвсем обикновен; всеки път, когато се срещаш с мен, тялото ти научава известни неща, дори против желанието ти. Сега вече твоето тяло има нужда да се връща при мен, за да научи още. Да речем твоето тяло знае, че ще умре, макар ти никога да не мислиш за това, И ето, аз казвам на тялото ти, че и аз ще умра, и че преди да го сторя, искам да му покажа някои неща — неща, които ти самият не можеш да му дадеш. Твоето тяло например се нуждае от страх. То го харесва. Тялото ти се нуждае от тъмнина и вятър. Сега тялото ти знае походката на силата и няма търпение да я опита отново. Тогава защо да не кажем, че тялото ти се връща да ме види, защото аз съм негов приятел.
Дълго време дон Хуан не проговори. Изглежда се бореше с мислите си.
— Казвал съм ти, че тайната на здравото тяло не е в онова, което правиш с него, а в онова, което не правиш — каза той накрая. — Време е сега да не правиш това, което винаги правиш. Седни тук, докато тръгнем, и не прави нищо.
— Не те разбирам, дон Хуан.
Той постави ръце върху бележките ми и ги взе. Внимателно затвори страниците на бележника ми, пристегна го с ластик и го захвърли като диск далече в чапарала.
Бях смаян и захванах да протестирам, но той сложи ръка върху устата ми. Посочи един голям храст и ми каза да съсредоточа вниманието си не върху листата, а върху сенките на листата. Каза, че тичането в тъмнината не трябва да се спира от страха, а може да бъде съвсем естествена реакция на едно ликуващо тяло, което знае как „да не прави нищо“. Той повтори няколко пъти шепнешком в ухото ми, че „да не правиш нищо, което аз знам как да правя“, било ключът към силата. Например когато погледна едно дърво, това, което съм знаел как да направя, било веднага да се взра в листата. Никога не съм се занимавал със сенките на листата или пространствата между листата. Последните му заръки бяха да започна да се съсредоточавам върху сенките на листата на един-единствен клон и после евентуално да се разпростра на цялото дърво, а не да оставя погледа си да се върне на листата, защото първата целенасочена стъпка към събирането на лична сила била да се позволи на тялото „да не прави нищо“.