Пепеляшка и царският син
- Автор: Талев Димитър
- Серия: Самуил #2
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Пепеляшка и царският син». Краткое содержание книги:
Хижата се изпълни с жени, надойдоха бабите и тетките от цялото село, взеха мъртвата старица, приготвиха я за погребение и я сложиха да лежи оттатък, недалеко от огнището, с ръце скръстени на хлътналите й старчески гърди. Да почака, докато мъжете изкопаят гроба й в селските гробища. Някоя от жените спомена за поп и те всички, както бяха събрани около умрялата, започнаха да се карат.
— Не й е нужен поп! — рече една сърдито. — Той право при сатаната ще я изпрати.
— Тя е християнска душа! — нахвърлиха се срещу нея други. — Не е като тебе поганка. Ама ето няма поп да й попее…
Караха се жените през цялото време от двете страни на мъртвата; едни се кръстеха и се кланяха на изток, а други не се кръстеха и мърмореха изтихо „Отче наш“. Само донякъде и отделни думи — не знаеха докрай молитвата. Но те всички имаха една обща и най-голяма грижа: да не би мъртвата да остане сама или, пази боже, да не я прескочи котка. Мъртвата нямаше да остане сама при толкова жени в хижата и вън в малкия двор, ала жените все за това приказваха и се тревожеха. Не можеше и котка да я прескочи, че бяха прогонили котката от къщи и все се озъртаха и дебнеха да не би да се върне. Ако я прескочи котка, мъртвата ще стане вампир и нощем ще ходи по къщите, ще мъчи цялото село! Затова и побързаха да я дигнат, щом дойдоха мъжете да съобщях, че гробът й е готов…
На Биляна нямаше вече кой да й говори за нейния войник и в това беше цялата й скръб по умрялата леля. Старата жена беше тежко бреме за нея и едно гърло по-вече, но тя постоянно споменаваше нейния войник. Сляпата усети промяната в живота им и беше в непрестанна тревога. Около себе си чуваше чужди гласове, чувствуваше се между чужди люде, на чуждо място и все току питаше оше от първия ден:
— Къде е войникът ти?
Тревогата й нарастваше и тя повтаряше:
— Няма ли да дойде твоят войник? Тука ли ще ни остави? Още ли не е свършила войната?
Биляна й отговаряше и това бяха единствените й разговори за Самуил. Сега тя нямаше с кого да говори за своя войник, за своя болярин. Опитваше се да говори с детето си, но не получаваше отговор.
— Нани, сине, да пораснеш голям, татко ти ще ти се радва. — Или: — Не плачи, сине, татко ще се кара. — Или — Маминият хубавец! Татко ще ти се радва, като те види такъв хубав…
Мъничкото не можеше да й отговори. А тя, безумната, чакаше отговор — толкова голяма беше жаждата й да говори с някого за Самуила. Не би се наситила никога.
Всичките й мисли бяха за него. Дори когато мислеше за детето си, за болните си нозе, за самотата си, за своето бягство от острова, и тия й мисли бяха все за него. Готвеше се да му остави детето като най-скъп дар, макар да знаеше, че той не обичаше много техния мъничък син. Тя мислеше непрестанно за хромите си нозе и се залъгваше, че може би един ден ще оздравее. И пак за него — да се изправи отново на нозете си и да го посрещне в тяхната къща на острова, както някога. Тя не знаеше къде е Самуил, но мислите й летяха подир него, търсеха го и го намираха, както тя би желала да го види или както го виждаше в грижите си за него, в страховете си, в своята обич.
Като измина точно един месец, откакто беше в хижата на Младен Бабчор, тя повика стопанина и му рече:
— Броя аз ден по ден и станаха трийсет дни, откакто съм тук. Но моята тетка умря, бог да я прости. Отсега нататък ти ще храниш един човек наместо двама, ще храниш само мене, а пак ли ще трябва да ти давам по два сребърника за един месец?
Дочу думите й стопанката, която слухтеше наблизу, и веднага дотича. Сега тя не се криеше зад гърба на мъжа си, ами го побутна с лакът и заговори вместо него:
— Пак ще даваш толкова. Тетка ти умря, а ти ако щеш, доведи си други двама, ние пак ще ги храним за тия пари. Знаеш ли — омекна изеднаж гласът й, засмя се тя с голямата си уста, очите й пак се кокореха все тъй алчни: — Знаеш ли, ние сега ще ти даваме повече храна!
Биляна Маркова поглеждаше нея, но по-често поглеждаше стопанина, от него очакваше отговор. Младен Бабчор въртеше сивите си хитри очи, не знаеше къде да ги спре и оставяше да говори жена му. Когато тя свърши, той заклати глава и сякаш да зарадва още повече Биляна, повтори думите на жена си:
— Да, да! Ще ти даваме повече храна, повече ще те храним. — И добави той, лукавецът, като набръчка цялото си лице в престорена усмивка, сякаш и сам се радваше на своята досетливост: — Ами… скоро ще почне да яде и момчето ти!
Помисли Биляна, но нямаше какво да измиели и подаде на стопанина пак две сребърни парици. Посегна да ги грабне стопанката, но Бабчор я блъсна с такава сила, че тя залитна и едвам се задържа на нозете си. И оттам, отдалеко, проплака: