Пепеляшка и царският син
- Автор: Талев Димитър
- Серия: Самуил #2
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Пепеляшка и царският син». Краткое содержание книги:
— Не мърдай! Пречиш ми… — закрещя мъчителят. — Крилца ще ти направя ангелски…
Рун улови гневно с косматата си ръка косата на монаха и вече не я пусна. Мъчението продължи Мъчителят одра подобна лента и от другото рамо на отец Емилиян.
По жълтото тяло течеше и лепнеше кръв. Затворил очи, с лице побеляло като хартия, с полуотворена уста, сякаш въздух не му стигаше, монахът се поклащаше напред-назад, хванат за косата, вързан, и с това несвястно искаше да облекчи непоносимите болки. Мъчителят се засмя с глас:
— Ей сега ще проговориш, хе-хе…
Той взе с кървавата си ръка шепа сол от торбичката и бързо я налепи върху едната рана, сетне върху другата. Отец Емилиян нададе силен вик.
— Говори! — кресна мъчителят. Цял ще те одера и ще те сложа в сол.
Той го бодна с мечицата по гърба, но монахът нищо не усети, цялото му тяло гореше в една болка от лютата сол по раните му. Сърцето му биеше много бързо, ала вече премаляваше и като че ли бързаше да избие последните си удари. Още колко време трябваше да продължи страшната мъка?… Отец Емилиян отвори очи. Той лежеше върху каменната настилка на пода с глава дръпната назад, както го държеше Рун за косата. През прозорчетата проникваше светлината на ведрия есенен ден и му се видя чудна тази тъй ярка сега светлина, сякаш никога преди не бе виждал слънчев блясък в църквата. През нея виждаше сега той ниския църковен иконостас и всички икони по него, ала това бяха самите небесни обитатели — божият син с кървавите рани на ръцете и нозете, както са били заковани на кръста, до него беше апостол Петър с потъмняло, строго лице, още по-нататък стоеше, отворил благи очи, любимият Исусов ученик апостол Йоан… На другата страна, до самите царски двери, тук толкова тесни и бедни, сияеше с неземната си хубост божията майка — със златната нимба, която сам бе сложил около главата й. По-нататък, дигнал в дясната си ръка огнен меч, стоеше мъжествен и страшен Архангел Михаил, душевадецът… Къде се намираше отец Емилиян в тая необикновена светлина и пред тая редица от най-светите божи угодници, пред самия божи син и неговата блажена майка?… На земята ли беше още той, или беше вече на небето след пъклените мъки под ножа на губителя?
Продраният глас на мъчителя идеше някъде отдалеко и монахът, който се виждаше на колена пред божията майка, скръбно се учудваше на тоя груб, зъл глас, толкова чужд, неуместен в лъчезарната небесна светлина пред очите му. Той не можеше да откъсне очи от образа на Богородица. Никога преди не беше я виждал толкова светла и хубава, цялата в небесно сияние — косата й, която се подаваше изпод синьото покривало и златната нимба наоколо, големите й очи, кожата на лицето й, на мъничките й ръце, бледи и чисти, с ноктенцата, с всяка гънчица по тях, както бе обхванала в скута си малкия Исус. Тя го гледаше с живи очи — отец Емилиян виждаше блясъка на живата влага в тях; розови и топли бяха устните й, той сякаш усещаше и тая топлина като лъч, който, проникваше до самото му сърце. И цялата болка, в която изгаряше неговото омаломощено тяло, се събра там, в сърцето му. Сега това не беше вече люта болка от острия нож на мъчителя, а беше огън, който изгаряше сърцето му, но в него и от него се раждаше възторжена радост. Болката не намаляваше, силен вик напираше в гърдите му, но това беше вик на тържествуваща радост. Той виждаше Богородица, макар с такава мъка в сърцето, виждаше я пред очите си жива, с всичката й небесна хубост, а го гледаше и тя, към него бяха насочени очите й, живи и прекрасни, пълни с милост.
Видя той по-нататък как се отдели от иконата майката божия, като да излезе от някаква врата, пристъпи към него с детето си в ръце. И не беше тя, Богородица, толкова близу, а идеше към него Биляна с детето си, изправила се отново на здрави нозе. Болезнена радост изгаряше сърцето на монаха и той припадна.
Рун пусна косата му. Той гледаше грозното лице на монаха с голяма омраза, пръстите на дясната му ръка потрепваха — богомилът едвам се въздържаше да не грабне мечицата, както беше оставена на пода, и да я забие в сърцето му. Това беше сега най-голямото желание да Рун, но не беше получил такава повеля от Самуила и бързо мушна ръката си в колана, с който беше препасан, като че ли се боеше от собствената си ръка. Той блъсна ядно с нога немощното тяло на монаха:
— Самият сатана е в него…
Нощем беше студено в селската хижа и сляпата жена започна да кашля. След няколко дена кашлицата й поутихна, тя кашляше едва-едва, но гърдите й започнаха да свирят като нощен ветрец в кумина. Биляна се опита да я полекува, поиска билки от стопанката, от Бабчорица, ала старата й леля беше като унесена, колкото пиеше от сварените целебни треви, толкова и мокреше ризата си с тях. Една нощ тя съвсем затихна; затихнаха свирките в гърдите й, та Биляна по това позна, че старата бе умряла.