Живот на заем ((Небето няма избраници))
- Автор: Ремарк Эрих Мария
- Язык: болгарский
- Переводчик: Венцеслав Константинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Живот на заем ((Небето няма избраници))». Краткое содержание книги:
Лилиан го слушаше развеселена.
— Смъртта е жиголо на всички ни, само че повечето и не подозират това — каза тя. — Какво ще стане с тебе по-нататък, Марио? Ще се ожениш за някоя от твоите старици ли?
Марио със сериозен вид поклати глава.
— Аз спестявам. Когато след няколко години събера достатъчно пари, ще отворя малък елегантен бар от рода на бар „Харис“. Имам си годеница в Падуа. Тя готви направо великолепно! Да знаеш само какви фетучини умее да приготвя! — Марио целуна върховете на пръстите си. — Ще ни дойдеш ли на гости с твоите приятели? [фетучини (ит.) — италианско народно ястие, приготвено от печени резени месо и подправки. — Б. пр.]
— Ще дойда — каза Лилиан, трогната от деликатността, с която Марио се опитваше да я утеши, давайки си вид, сякаш вярва, че тя ще преживее още дълго. Но нима тя самата не се уповаваше на някакво чудо, което бог би сътворил специално за нея? Нима не вярваше, че тъкмо онова, от което толкова я предпазваха, може да й донесе изцеление? „Аз се оказах една сантиментална глупачка — мислеше тя, — изпълнена с детинската вяра, че някаква богородица ще ме спаси от всяко безизходно положение само с едно благодушно потупване по рамото.“ Гледайки лицето на Марио, което на фона на огрения от следобедното слънце прозорец приличаше на камея, изсечена от розов кварц, Лилиан си спомни думите на един английски състезател, казани в Сицилия, че латинските народи не притежавали чувство за хумор. „То не им е и нужно — мислеше Лилиан. — За тях този начин на самоутвърждаване, е отдавна изминат етап. Хуморът представлява бисерът на цивилизованото варварство. Хората от осемнадесети век не са разбирали почти нищо от хумор, затова пък са владеели изкуството на куртоазията, с чиято помощ са омаловажавали всичко, което не са можели да преодолеят. Осъдените на смърт по време на Френската революция са се отправяли към ешафода не с иронична усмивка, а с най-изискани маниери, сякаш са отивали на прием в двореца.“
Един ден Марио й донесе молитвена броеница, осветена от папата, и една изписана венецианска кутия за писма.
— Не мога да ти се отплатя с нищо, Марио — каза тя.
— Аз и не искам да ми се отплащаш. Приятно е сам да можеш да подариш нещо, след като си принуден постоянно да живееш от подаръци.
— Принуден?
— Виждаш ли, професията ми е доста доходна, за да я изоставя. Но не мисли, че е и много лека. И тя изисква труд като всяка друга. Толкова ми е приятно, че поне ти не желаеш нищо от мене!
Познатото лице, което Лилиан бе забелязала в хола на хотела, когато Марио я превеждаше оттам, бе на виконт дьо Пестр. Той я бе познал и още от следващия ден започна да й изпраща цветя.
— Но защо живеете в котел? — попита той, когато тя най-сетне му се обади по телефона.
— Просто обичам хотелите. Може би предпочитате да ме видите настанена в някоя клиника?
— Разбира се, не. Клиниките са само за операции. Аз ги ненавиждам толкова, колкото и вие. Но една къща с градинка край някой от тихите канали…
— Нима и тук сте се осигурили с къща? Както и с апартамент в Париж?
— Не би ми било трудно да намеря една.
— А вече имате ли?
— Да — каза Пестр.
Лилиан се разсмя.
— Вие притежавате жилища навсякъде, а аз нямам никъде нищо. Да видим кой от двама ли ще се раздели по-лесно със земните радости! По-добре ме заведете някъде на вечеря.
— Разрешено ли ви е да излизате?
— Не съвсем. Но тъкмо това прави живота по-интересен, не намирате ли?
„Това наистина прави нещата по-интересни — мислеше Лилиан, докато слизаше в хола на хотела. — Колкото пъти човек се изплъзва на смъртта, толкова пъти се ражда повторно, и то с все по-дълбоката благодарност, че се е отървал от илюзията да предявява някакви изисквания към живота.“
Поразена, тя се спря на мястото си.
„Това е! — мислеше. — Ето разрешението на загадката? Нима трябваше да дойда във Венеция, в този приказен хотел с неговите следобеди от пурпур и кобалтово синьо, за да проумея всичко това?“
— Вие се усмихвате — посрещна я Пестр. — Защо? Защото мамите лекаря си ли?
— Не точно лекаря си. Къде ще отидем?
— В една таверна. Ще вземем гондола още оттук.
Те излязоха през страничния вход на хотела. Лилиан изживя миг на замайване и гадене, но той бързо премина, щом стъпи в лодката. Гондолата вече не й се струваше нито плуващ ковчег, нито черен лешояд, готов да я разкъса с металната си човка. Тя бе само гондола — тъмен символ на някогашната така неудържима жизнерадост на един град, в който е трябвало да се издаде закон, всички гондоли да бъдат боядисани в черен цвят, за да не се разоряват собствениците им при надпреварата за великолепие.