Наследството на Пьоленберг
- Автор: Антъни Ивлин
- Язык: болгарский
- Переводчик: Минчо Чучев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Наследството на Пьоленберг». Краткое содержание книги:
Телефонната линия писукаше с характерните за английската комуникационна система атмосферни смущения.
— Бригаден генерал Риджуей?
— Да. Кой е насреща?
— Ерик Фишер, от детективска агенция „Дънстън и Фишер“. Посетих вас и вашата съпруга преди около две седмици.
Риджуей нагласи слушалката по-плътно до ухото си.
— Кой? Съжалявам, но линията нещо не е в ред. — Не искаше и да чуе това име. Оправданието с линията бе инстинктивно. Фишер повтори името си. Този път нямаше извинение за бригадния генерал, нямаше как да се измъкне. Изрече проклятие с ръка върху микрофона и продължи: — Няма какво да говоря с вас — и повиши глас, — а на всичко отгоре сте избрали и най-неподходящо време да телефонирате.
— Утре пристигам в Англия. Искам да ви посетя. Касае се за нещо много важно. Известно ви е, че Пола е с мен?
— Зная. Каквото прави моята доведена дъщеря, си е нейна собствена работа. То няма нищо общо с нас.
— Напротив, има много общо. Трябва да говоря с вас и майка й. Ще ме приемете ли?
— Не! — Бригадният генерал крещеше върху телефона. — Не, съвсем сигурно не! Няма да допусна тук да тревожите жена ми!
— Съществува много голяма вероятност тя да не е омъжена законно за вас. — Той сега чуваше съвсем ясно думите на Фишер. Писукането по линията бе спряло и казаното от него идваше сякаш от самата стая. — Съвсем съм сигурен, че генерал Бронзарт е жив. Мисля, че ще е по-правилно да ме приемете. Ще летя утре сутринта и идвам направо у вас.
— Върви по дяволите! — Той тресна телефона и остана загледан в него, сякаш беше противно живо същество.
Риджуей се отпусна бавно в креслото — старец, чиито колена трепереха. Краката бяха единствената част от тялото му, които напомняха за възрастта — те и слабостта на гърдите му, които непрекъснато безпокояха неговата съпруга, когато се простудеше, покри лицето си с ръце и главата му клюмна.
— О, боже мой! О, боже мой! — повтаряше той.
Двойката стари хора, които го чакаха вън под яркото слънце, се отказаха от неговите пояснения и продължиха разходката си.
Филип фон Хесел се изправи пред майка си. Тя седеше полуизправена в леглото си със закуската в поднос, поставен върху коленете й. Беше ослепително слънчева утрин и стаята бе изпълнена със светлина. С напредването на лятото Париж се изпразваше от местните жители и се изпълваше с тълпи туристи, които превръщаха града в чуждо място. „Риц“ беше препълнен с американци. Те дразнеха принцесата, която намираше езика и присъствието им из светите места на европейската аристокрация за досадни. Тя отправи поглед към красивия си син и изразът на лицето й се смекчи. От всички човешки същества, с които бе прекарала дългия си живот, най-много обичаше по-младия си син. Не я тревожеха никакви угризения на съвестта или нежни чувства към Хайнрих. Принадлежеше на един свят, където скръбта се разглеждаше като атрибут на нисшите класи — техните представителки можеха да обвиват главите си с черни кърпи и да плачат. След брака й с принц Фон Хесел чувствителността, която може да е тлеела в душата й, беше избледняла. Протегна ръка към Филип. Той се наведе и целуна майка си.
— Убедена ли си, мамо, че не искаш да те придружавам?
— Да. По-добре е да останеш тук. Фишер отива до Англия за двадесет и четири часа. Погребението ще бъде извършено съвсем скромно. Ще обявя, че ти не си добре. Трябва да си тук, в случай че Фишер се завърне с нещо важно. По телефона изглеждаше много уверен.
— На летището ще има тълпа от фотографи. Около входа на хотела вече висят близо дузина.
— Властите обещаха да ни осигурят заминаване, без да бъдем безпокоени от тях. Щом като приключа в Германия, връщам се веднага. През това време оставям всичко в твоите ръце. Чувствувам, че работите ще тръгнат на добре. Обещай ми да не се тревожиш. Това ще бъде краят на един дълъг и мъчителен период за нашето семейство. Отсега нататък от теб зависи да заличиш миналото и да доизградиш това, което съхраних. Убедена съм, че ще го сториш.
— Ще го направя. Имаш моята дума.
Колко много прилича на баща си, се въртеше в ума й, онзи галантен летец, който бе навлязъл така кратко и съдбоносно в живота й. Могъщество, богатство, световно влияние… Тя се отпусна на възглавницата, леко изморена от пристъпа на чувства, а също така омекнала в своя триумф — въпреки всичко бе успяла и чрез сина си обезпечава сигурност в бъдещето. За миг ръцете им се сплетоха.
— Сине мой — промълви нежно тя, — така много се гордея с теб!
Глава 6
Беше горещ следобед, когато колата на Фишер спря пред портала на къщата на Риджуей. Той излезе и лабрадорските кучета заскачаха към него, лаейки дружелюбно. Фишер не обичаше кучета. Като момче бе нападнат от бездомно куче. Можеше честно да каже, че това бе единствената уплаха в живота му, това инстинктивно бягство от скока върху него и оголените зъби. Той ги изруга и те се отдръпнаха слисани и обидени. Само след миг вратата се отвори и там застана бригадният генерал.