Сянката на марионетките
- Автор: Кард Орсон Скотт
- Серия: the shadow saga #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Григор Попхристов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Сянката на марионетките». Краткое содержание книги:
След като Димак си отиде, те си избраха легла в дъното на дългото помещение. Разбира се, Питър взе горно легло, но докато разтоварваше багажа си във вградения в стената шкаф зад леглото, баща му откри, че всяка група от шест легла — по три от всяка страна — могат да бъдат отделени от останалите със завеса.
— Това трябва да е някаква ретро-прищявка — каза баща му. — Не мога да повярвам, че биха позволили на децата да се изолират едно от друго.
— Колко звукоизолираща е тази материя? — попита майка му.
Джон Пол я изтегли така, че тя го отдели от сина и жена му. Те не чуха никакъв звук от него. После бащата я разтвори отново.
— Е?
— Доста ефективна звукова бариера — отбеляза Тереза.
— Ти се опита да разговаряш с нас, нали? — попита Питър.
— Аз се вслушвах, за да ви чуя.
— Ами… и ние се вслушвахме, за да чуем теб, Джон Пол — каза жена му.
— Аз говорех, е, не виках, но ти не ме чу, нали?
— Питър, ти ще се преместиш в следващото отделение — нареди майка му.
— Това няма да свърши работа, когато пристигнат колонистите.
— Ще спиш в стаята на мама и татко, когато пристигнат посетителите — усмихна се Тереза.
— А вие ще минавате през моята стая, за да стигнете до банята.
— Това е така — съгласи се баща му. — Знам, че си хегемон и ти се полага най-добрата стая, но тогава няма да е възможно да влизаме, когато правиш любов.
— Не разчитайте на това — сопна се Питър.
— Ще открехваме малко вратата й ще казваме „чук, чук“, преди да преминем — обади се майка му. — Това ще ти даде време да скриеш от погледа ни най-добрия си приятел.
От тази дискусия му се догади.
— Вие двамата сте толкова умни, че наистина ще се радвам да си сменим стаите, повярвайте ми.
Беше добре да има уединение, веднъж щом вратата се затвореше, дори ако цената за това бе да премести всички свои неща от шкафа, който току-що бе напълнил, в шкафа на съседната секция. Сега взе по-ниското легло, но за сметка на това нямаше да търпи опитите на родителите му да го развеселяват.
Нуждаеше се от време за мислене.
Разбира се, веднага заспа.
Димак го събуди с обаждане по вътрешния телефон.
— Господин Реймънд, там ли сте?
На Питър му бе необходима частица от секундата, за да си спомни, че от него се очаква да бъде Дик Реймънд.
— Да, аз съм, освен ако не търсите баща ми.
— Вече говорих с него — каза Димак. — Настроих пътеуказателите да ви заведат до отдела по сигурността.
Отделът беше на най-горното равнище с най-ниската гравитация. В това имаше смисъл, защото ако възникнеше нужда от охраната, разпръсването на служителите от главния кабинет щеше да бъде пътуване надолу, докъдето и да отиваха.
Когато влязоха в кабинета, майор Апханад беше там, за да ги посрещне, и се здрависа с всички.
— От Индия ли сте? — попита Тереза. — Или от Пакистан?
— От Индия — отвърна Апханад, все така усмихнато.
— Съжалявам за вашата страна — каза майката.
— Оттогава не съм бил там…
— Надявам се, че семейството ви е добре, въпреки китайската окупация.
— Благодаря за вашата загриженост — каза Апханад с тон, който подсказваше, че тази тема е приключена.
Предложи им столове и сам седна зад бюрото си, сякаш демонстрираше пълното предимство на поста си. Питър малко се обиди, тъй като вече бе прекарал доста време като човек, който винаги е бил на доминантното място. Може и да нямаше много действителна власт като хегемон, но протоколът винаги му даваше най-високото място.
За съжаление тук се предполагаше, че се казва Реймънд. Едва ли му се полагаше специално отношение.
— Зная, че сте специални гости на министъра — започна Апханад — и не желаете да бъдете обезпокоявани. Онова, което е нужно да дискутираме тук, са границите на вашето уединение. Има ли вероятност лицата ви да бъдат разпознати?
— Възможно е — отвърна Питър. — Особено неговото. — Той посочи баща си, лъжа, разбира се, и вероятно напразна, но…
— Аха — каза Апханад. — Да допускам ли, че истинските ви имена ще бъдат разпознати?
— Вероятно — обади се Джон Пол.
— Със сигурност — отсече Тереза, сякаш се гордееше или по-скоро бе засегната, че мъжът й изобщо се съмнява.
— Значи… храната трябва да ви бъде носена? Необходимо ли ще е да опразваме коридорите, когато отивате до банята?
За Питър това прозвуча като кошмар.
— Майор Апханад, не искаме да правим реклама на нашето присъствие тук, но аз съм сигурен, че можем да се доверим на дискретността на вашия персонал.
— Напротив — възрази Апханад. — Дискретните хора не считат лоялността на персонала за даденост.
— Включително вашата ли? — попита мило майката.