Сянката на марионетките
- Автор: Кард Орсон Скотт
- Серия: the shadow saga #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Григор Попхристов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Сянката на марионетките». Краткое содержание книги:
— Да, славата си има и добрата страна — отбеляза Питър. — А тези с празните мехури вероятно биха се включили с някоя малка плюнка.
— Ох, това вече е гадно — каза майка му.
— Говориш така, защото твоя работа е да го кажеш — подхвърли синът й.
— Работа, за която не ми плащат достатъчно — отвърна майка му, — а ми отнема почти цялото време.
— Типично по женски приемаш всичко това като твоята роля в живота. Мъжете се нуждаят от цивилизоване и ти си човекът, който ще се заеме с тази работа.
— Явно не се справям добре.
В този момент сержантът от МФ, който беше техен бордови стюард, влезе в главната кабина и им съобщи, че е време да вървят.
Бяха акостирали в центъра на станцията и нямаше никаква гравитация. Питър и родителите му заплуваха, придържайки се за парапетите, а сержантът леко тласна багажа им към въздушния шлюз точно под тях. Плуващите чанти бяха хванати от двама прислужници, които очевидно бяха правили това сто пъти и не бяха ни най-малко впечатлени, че на станцията идва самия хегемон.
Всъщност, навярно никой не знаеше кои са гостите. Разбира се, пътуваха с фалшиви документи, но Граф несъмнено бе съобщил на някого в станцията истинските им имена.
Все пак, едва ли щеше да е на прислужниците.
Срещнаха някой от командващите в станцията едва след като се спуснаха по един от ръкавите — спиците на станцията-колело, до коридор, който ставаше за ходене. Мъж в сив костюм чакаше в долния край на ескалатора с протегната ръка.
— Господин и госпожа Реймънд, аз съм помощник-министър Димак. А това трябва да е вашият син Дик.
Питър се усмихна едва доловимо на тънката ирония в псевдонима, който Граф своеволно му беше прикачил.
— Моля ви, кажете ми, че знаете кои сме наистина, за да спрем с този цирк — каза Питър.
— Аз знам — призна тихо Димак, — но всички останали — не, и засега бих желал да запазя това положение.
— Граф не е ли тук?
— Министърът на колонизацията се връща от инспекция на най-новия колониален кораб, който след две седмици ще е в изправност, за да полети. В началото на следващата седмица няма да повярвате какъв трафик ще минава оттук — шестнайсет совалки на ден, и това е само за колонистите. Товарните кораби отиват директно на сухия док.
— А има ли мокър док? — попита невинно Джон Пол.
— Морската терминология умира трудно — отвърна с усмивка Димак.
Той ги поведе по един коридор до отвесен тунел и те се плъзнаха по стълбата след него. Гравитацията все още не бе толкова силна, за да затрудни слизането им, дори родителите на Питър, които бяха прехвърлили четирийсетте, не се задъхаха. Той им помогна да излязат от шахтата в един по-нисък — и следователно „по-тежък“ — коридор.
По стените имаше старомодни, посочващи посоката, резки.
— Отпечатъците на вашите длани вече са въведени — обясни Димак. — Просто докосвате тук и това ще ви заведе до вашата стая.
— Останало е от онова време, нали? — попита бащата. — Макар че едва ли сте били тук, когато т…
— Аз бях тук — прекъсна го Димак. — Ръководех групите от нови деца. Боя се, че не на вашия син, но на ваш познат.
Питър не искаше да изпада в трогателното положение да назовава випускниците на Военното училище, които познаваше. Майка му нямаше такива скрупули.
— Петра? Суриявонг?
Димак се наведе към тях, така че гласът му да не прозвучи твърде високо, за да бъде подслушан:
— Бийн.
— Навярно е бил забележително момче — предположи Тереза.
— Приличаше на тригодишен, когато дойде тук — каза Димак. — Никой не можеше да повярва, че е достатъчно голям за това място.
— Сега не прилича на такъв — отбеляза сухо Питър.
— Не, аз… аз зная за неговото състояние. То не е публично достояние, но полковник Граф… министъра, имам предвид, знае, че аз продължавам да се интересувам какво се случва с… е, разбира се, с всички мои деца, но това дете беше… Мисля, че първият треньор на вашия син се е чувствал по подобен начин по отношение на него.
— Надявам се да е така — усмихна се Тереза.
Сантименталността ставаше толкова сладникава, че на Питър му се прииска да си измие зъбите. Той постави дланта си върху подложката при входа и три ивици светнаха.
— Зелена, зелена, кафява — каза Димак. — Но скоро няма да се нуждаете от това. Тук не е като да има мили открита местност, в която да се загубите. Системата от резки допуска винаги, че вие искате да се върнете във вашата стая, освен когато докоснете подложката от външната страна на вратата й — тогава тя мисли, че искате да отидете в банята, не в някоя от стаите. Боя се, че не е съвършена, но ако вие искате да отидете до столовата, просто ударете подложката два пъти и тя ще разбере.