Графинята и Сребърния меч
- Автор: Греъм Хедър
- Язык: болгарский
- Переводчик: Ангел Христов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Графинята и Сребърния меч». Краткое содержание книги:
Бе готова да разговаря дори с този лъжлив свещеник, само и само да избегне мъжа си! Въпреки че изгаряше от гняв, Дамиан приятелски се усмихваше на принца и Елеонор. В никакъв случай не биваше да дава на Джон да разбере за брачните им проблеми, от които принцът би могъл да се възползва и тогава щеше да стане опасно.
Междувременно повечето от рицарите вече хъркаха, излегнали се върху някоя рогозка или направо върху земята, прегърнали спящите кучета, рядко все още с някоя чаша в ръка. Дамиан не можа повече да се стърпи.
Навярно Кет видя красноречивата му гримаса, защото трескаво пожела „лека нощ“ на останалите будни гости и забърза нагоре по стълбата.
Както и очакваше, Дамиан я намери легнала и преструваща се на заспала. Нямаше намерение да я оставя толкова лесно, макар че и сам той бе твърде уморен. Излегна се до нея и зачака. Видял самодоволната й усмивка, той се извърна към Кет и я взе в обятията си.
— Ах, вие не можете да заспите, госпожо? Аз също. Но зная чудесен начин, да прогоним това душевно вълнение.
— Съвсем спокойно мога да заспя! — отвърна тя. — Наистина, толкова съм изтощена…
— Когато приключим ще бъдете още по-изтощена.
Красивите й морскосини очи блестяха в мрака.
— Миналата нощ искахте да ме уморите от глад, а сега ми прогонвате съня.
— Точно така, госпожо, докато спазите обета си да ме обичате, уважавате и да ми се подчинявате.
— Никога няма да ви обикна! Отвращавам се от вас!
— Това си е ваша работа и не ме засяга. Във всеки случай, ще се наложи да ме уважавате и да ми се подчинявате! Дори ако трябва да гладувате и стоите будна по цели нощи или дори да лежите в тъмницата на замъка!
Тя затаи дъх изплашена и в мрака Монджой учуден видя сълзите, спрели върху дългите й златисти мигли.
— А вие, Монджой? Аз не съм вашата Алиса, значи няма нужда да изпитвате някакви чувства към мен. Вие също се заклехте да ме обичате, но само раздавате заповеди. Може би трябва да ви заплаша с тъмницата на замъка или друг някой земен ад?
Дамиан погали копринената й коса.
— Тази вечер ме преведохте през най-жестокия ад, който човек може да си представи, смеейки се, кокетничейки и флиртувайки с моите собствени хора! Бедният сър Джеймс! Той е още толкова млад и неопитен, а вие сторихте всичко възможно, за да го оплетете в мрежите си. Постепенно започна да ме удивлява мисълта, колко лесно омайвате мъжете. Затова ви предупреждавам да не говорим повече тази нощ. Освен ако не желаете да ми разкриете сърцето си и ми разкажете за миналото си, за вашия любовник… или любовници!
— Не!
— Тогава?
За негово учудване, ръцете й се обвиха около врата му, устните й докоснаха неговите — нежно и внимателно, и то толкова възбуждащо, че желанието му веднага се пробуди. Дамиан с готовност изостави всички хрумнали му въпроси. Природата щедро бе дарила Кет с прелести, а някакъв инстинкт й помагаше да се възползва от тях, така че момичето се превръщаше в превъзходна любовница.
По-късно през нощта, Дамиан още дълго лежа буден, след като тя бе заспала. Мъжът знаеше, че вече здраво са свързани от телесните наслади, които си даряваха един друг… а може би и от нещо повече. Никога не можеше да й се насити, защото тази жена притежаваше магическа привлекателна сила. Как бе възможно да са такава всеотдайна любовна двойка и същевременно — ожесточени врагове?
Всяка нощ Кет се предаваше в обятията му, но преди това намираше все нови и нови начини да го изнерви. Безкрайно дълго трябваше да реши косите си, завивките не бяха наред и какво ли още не.
Една вечер Дамиан вече мислеше, че се е качила в спалнята, но не я откри там. Напразно я търсеше в залата и из цялата кула. Когато отново се върна в стаята, момичето го очакваше. Изглеждаше необичайно нервна.
— Къде бяхте? — попита я той.
— Долу. Трябваше…
— Какво?
Кет кръстоса длани в скута си, а гъстите мигли скриха очите й.
— Трябваше да се погрижа за домашните си задължения, господине.
Ядосан, той я сграбчи за раменете.
— Не бяхте долу! Търсих ви!
Тя, видимо притеснена, облиза устните си с език без да отговори.
— Е, къде бяхте?
— Никъде, господине. Тук в замъка. При вас.
Той все още бе загрижен за сигурността й. Дьо Ла Вил си бе отишъл, но Джон оставаше в замъка, въпреки че нито ходеше на лов, нито се отдаваше на останалите си обичайни забавления. В Монтрен нямаше с кого да плете интригите си, тъй като майка му винаги заемаше страната на Ричард. Какво тогава търсеше още тук?
— Мили Боже! — импулсивно извика Дамиан. — Ако е Джон…
Кет се усмихна презрително.