Графинята и Сребърния меч
- Автор: Греъм Хедър
- Язык: болгарский
- Переводчик: Ангел Христов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Графинята и Сребърния меч». Краткое содержание книги:
Дамиан се наведе над врата на коня си.
— Какво имаш предвид?
— Един тунел води от замъка до една пещера близо до потока. До тунела се достига през една тайна врата в стаята на Кет, отваряща се при натискането на един определен камък. След това по вита стълба може да се стигне до подземния тунел.
— Значи през този тунел може да се влезе в замъка… — гласът на Монджой придоби застрашително звучене.
— Да.
— А аз трябваше да се катеря по стената с това проклето въже?
— Мили Боже, Дамиан, много съжалявам. През онази нощ бях прекалено загрижен за Кет, и с право.
Дамиан се изправи с въздишка.
— Щастлив съм, че поне сега ме посвети в тази тайна. Малка вещица! Преди сватбата едва не ми се изплъзна, а вчера вечерта отново се е промъкнала от там. За това никъде не можах да я открия.
— Тя дойде, за да ми съобщи за залавянето на Ричард.
— О, ще извия хубавото й малко вратле!
Робин решително поклати глава.
— Не можеш да го сториш, освен ако не разкриеш пред нея, че Сребърния меч и ти сте един и същ човек.
— Не, още не — отвърна Дамиан, премълчавайки, че би искал съпругата му да изпита още някои угризения, заради интимните си отношения със Сребърния меч. Тя си го заслужаваше. — Поне ще й попреча да използва отново тунела. Най-добре би било да го зазидам.
— Не го прави.
— Защо не?
Почувствал се неловко, Робин отклони погледа на приятеля си.
— Може би тя още не се е върнала в къщи.
— Значи днес отново е избягала? — изфуча Дамиан.
— На всяка цена държеше да ми разкаже за откраднатите реликви.
— Проклета малка… — поде Дамиан.
Неочаквано се разнесе тропот на копита, една грациозна, сива кобила изникна между дърветата и тих женски глас извика:
— Робин! Робин! — на седлото седеше Кет, облечена в зелена наметка с качулка. — Хората ти те търсят. Междувременно хората от свитата на принца вече са на път… — неочакван занемя тя, тъй като едва сега съзря рицаря в сребърна ризница. — Ти! — избълва насреща му тя. — Ти… предател!
— Предател? — Робин неразбиращо гледаше ту единия ту другия. — Кет, това е мъжът, който те спаси.
Дамиан се овладя с пределно усилие на волята.
— Катрин, сега си женена и се наричаш госпожа Монджой. Следователно не би трябвало да си тук!
— Изобщо не искам да те слушам — хладно отвърна тя. — Сега вече не съм твоя пленничка, а госпожица Зелени ръкави и в тази гора една дузина мъже са готови да умрат, за да ме защитят.
— Моля, вие двамата… — опита да се намеси Робин.
Но гневът на Кет се разпалваше все повече и повече.
— Ти жалък, измамен плъх…
— Наричай ме както си искаш! — рече Дамиан. — Но не забравяй, че аз — Сребърния меч, съм винаги на твоите услуги!
ГЛАВА СЕДЕМНАДЕСЕТА
Робин отново се опита да ги вразуми.
— Простете, ако ви прекъсвам, но веднага трябва да се присъединим към хората си, иначе безценният товар ще ни се изплъзне.
— Да, наистина. — Сребърния меч се поклони пред Кет. — Препускайте към къщи, госпожо Зелени ръкави.
— Престанете да ми заповядвате — предупреди го тя.
— Кет, моля! — помоли Робин. — Както винаги безкрайно съм ти благодарен за новините, но сега трябва да отидеш на сигурно място.
Кет не мислеше да отстъпи ни най-малко. Обезоръжена, тя се взираше в очите на Сребърния меч. Цветовете на гората се отразяваха в сините очи, които сякаш пръскаха искри.
— Нищо няма да ми се случи — увери братовчед си тя.
— Какво би казал съпругът ти, ако знаеше къде си, Кет? — попита Сребърния меч. — Приеми желанието ми за негово!
Дали момичето за кратко не се поколеба? Както и да е, след това капризно вирна брадичка.
— Както много добре знаеш, не съм избирала съпруга си. И няма да позволя на никой мъж на тази земя да ме командва.
— Със сигурност той смята за свое право да те вразуми.
— Тогава ще трябва да го науча на нещо по-добро.
— Бихме ли могли да обсъдим това по-късно? — предложи Робин.
Не им оставаше нищо друго. Един разбойник тичаше насреща им, огромен като мечка, със сива брада и блестящи тъмни очи, носещ странното име Малкият Джон. Въпреки височкия ръст и набитата си фигура той тичаше бързо като елен. Умееше да върти меч и да изстрелва стрелите си право в целта, но любимото му оръжие бе тоягата, с която можеше да повали дузина мъже, смятащи, че той е недостатъчно въоръжен.
— Идват по северния път — трескаво съобщи той — и са извънредно предпазливи. Около петдесет войници, въоръжени до зъби. Ако не ги нападнем в теснината, може и да загазим.
— Естествено. — Робин се обърна към Сребърния меч. — Да тръгваме!