Графинята и Сребърния меч
- Автор: Греъм Хедър
- Язык: болгарский
- Переводчик: Ангел Христов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Графинята и Сребърния меч». Краткое содержание книги:
— Вън!
Лицето му се разкриви от гняв, така че Кет изпита известно задоволство. Много добре помнеше изплашеното момиче в гората.
— Дьо Ла Вил — прогърмя гласът на принц Джон. — Какъв глупак сте! Ако не бях възпрял Монджой, вече да сте мъртъв!
Без да промълви нито дума повече, унизеният мъж излетя от стаята, а принцът се обърна към новия господар на замъка:
— Бракът ви е редовен, Монджой, но не забравяйте кой съм! — той последва Дьо Ла Вил, а след него стаята напусна и свещеникът.
Елеонор прати към младата двойка въздушна целувка.
— Лека нощ, деца мои!
Кет объркано гледаше вратата, затворила се зад кралицата, след това, спомняйки си за изражението на Дьо Ла Вил, се засмя.
— Да го бяхте пробол! — прошепна тя и срещна погледа на мъжа си, който все още стискаше меча си в ръка. Кет предизвикателно вирна глава. — Но ако искате вместо това да убиете мен, хайде. Уморих се да бъда заплашвана от такива като вас.
— Такива като мен?
— От мъже!
— Кой друг ви е заплашвал?
Той пристъпи към леглото и момичето едва не се задуши от думите, напиращи в гърлото й.
— Разбира се принцът, Дьо Ла Вил.
Мъжът усмихнато наблюдаваше меча си.
— Ах, госпожо, никога не бих използвал подобно оръжие срещу вас. За целта разполагам с едно съвсем различно…
Страните й пламнаха, а погледът й спря върху кървавите петна.
— Защо го направихте? — прошепна тя. — Ако зачена дете… Всички ще твърдят, че е ваше.
Дамиан съвсем кратко се поколеба, преди да повдигне рамене.
— Ако забременеете, ще призная детето за свое.
— Но…
— Да не говорим повече за това. Нощта току-що започна.
— Но нали вече…
Той се хвърли засмян на леглото, въпреки съпротивата й я взе в обятията си, целуна я и зарови пръсти в разрошената й коса. Шепотът му докосна устните на момичето.
— Казах, госпожо, че нощта току-що е започнала. И розата е едва наполовина разцъфнала.
ГЛАВА ШЕСТНАДЕСЕТА
Зелените сенки на гората се сгъстяваха. Дамиан, облечен в дрехите на Сребърния меч, седеше на гърба на Луцифер и нетърпеливо очакваше Робин. Времето напредваше и всеки миг бе скъпоценен.
На север бяха достигнали новини — първоначално добри, после лоши. Походът бе завършил. Наистина кралят не бе извоювал победа над Саладин, нито завладял Ерусалим, но бе постигнал споразумение с ислямските владетели. Сега християнските поклонници можеха безпрепятствено да посещават Светите земи. Въпреки неуморимата решителност на Ричард, поради стечението на обстоятелствата ръцете му се бяха оказали вързани. Крал Филип Френски се бе отказал от борбата и отпътувал за дома, последван и от други европейски владетели. Тази частична победа бе заслуга единствено на Лъвското сърце.
Горчивина обзе душата на Дамиан, когато научи всичко това от един пратеник. Трябваше да остане с Ричард и заедно да преживеят успеха и разочарованието. Бе принуден да се откаже от това, заради младата си съпруга, която ден след ден го ядосваше и едновременно очароваше. Въпреки че му се бе удало да вземе връх над нея, тя все още му се противеше.
По време на гостуването на Елеонор, принц Джон и свитата му, Кет се бе проявила като великолепна домакиня. Не се наложи да се съобразяват с Дьо Ла Вил, тъй като гневът от неочакваните събития веднага го бе отвел в именията му. Лордът разбира се бе отрекъл каквото и да било участие в опита да бъде отвлечена госпожица Дьо Монтрен.
Сега името й бе госпожа Монджой. Завинаги, както Дамиан изрично бе подчертал. Сега, когато тя принадлежеше другиму, Дьо Ла Вил със сигурност я желаеше повече от всякога.
Катрин, неговата съпруга — какъв неизчерпаем източник на проблеми… Никоя жена не би могла да се държи по-вежливо и чаровно пред кралските гости. Тя се грижеше за всички ястия, разказваше интересни истории за замъка и гората, за делника на рицарите и селяните, а остроумието й караше всички да се заливат от смях.
Лично той не се забавляваше ни най-малко. Въпреки интимните си отношения с нея, тя продължаваше да му оказва съпротива. Много държеше на независимостта си и с всеки хладен поглед даваше на съпруга си да разбере това.
„Ще се научиш да ми се подчиняваш, госпожо.“
О да, той ще я укроти и оформи по свой вкус.
Понякога, когато я видеше да се усмихва, с каква радост би я взел в обятията си — там, насред залата, пред погледа на всички, и би я принудил да му даде това, което му отказваше. Когато някоя подобна мисъл минеше през главата му, той си казваше, че естествено не я обича. Може би будеше у него известна нежност или го възхищаваше борческият й дух. Повече не можеше и да се очаква. Сърцето му бе вече дарено на друга. Но дори и да не бе така, не би го поверил в непредвидимите ръце на Кет.