Рицарят на Мезон-Руж
- Автор: Дюма Александр
- Серия: memoires d’un medecin #5
- Язык: болгарский
- Переводчик: Х. Генадиев
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Рицарят на Мезон-Руж». Краткое содержание книги:
Във времето след Френската революция кралят и старият бог са свалени, кралското семейство е в затвора, аристократите са обявени за престъпници, а народът е издигнат в култ.
Морис не подозира, че забърквайки се с Женевиев — тайнствената жена, съпругът й и техните приятели, той — защитникът на новото време, бива въвлечен в заговор за освобождаването на кралицата от затвора й в Тампъл, в чиито план участва дори прословутият Рицар на Мезон-Руж, който не за първи път прави опит за спасяването на Мария-Антоанета. В тези бурни времена, когато всеки е потенциален враг и да пратиш някого на гилотината е лесно като игра, Морис и Женевиев се борят за любовта си без бъдеще, а Рицарят за един последен поглед отправен към неговата кралица.
Една история за любов, посадена в градина от жестокост, лукавство, предателство и разбити надежди, градина, напоявана с кръв. Една история за приятелството и за трима души, останали верни един на друг до самия край.
Той си представяше своя бъдещ семеен живот като всичко, което би говорило за щастие, но не с игла в ръката. Артемида се стресна.
— Коя цветопродавачка?
— Дяволите да го вземат, ами онази, която така безотговорно хвърляше цветята си в Сена!
— Боже мой! — възкликна Артемида. — Нима това е толкова важно, че да не спираш да ме разпитваш, скъпи?
— Толкова е важно, мила приятелко, че те моля веднага да отговориш на въпроса ми!
— Не мога, приятелю.
— Богиньо, за богините няма нищо невъзможно!
— Заклела съм се в своята чест да не казвам нито дума!
— Аз пък се заклевам в честта си, че ще ви накарам да ми кажете!
— Но защо настоявате толкоз?
— За да не отсекат главата на Морис, дявол го взел!
— О, Боже мой! — извика Артемида уплашено. — Нима ще обезглавят Морис?
— Безпокоя се не само за Морис — подчерта Лорен, — а се чудя как все още и моята глава е на мястото си!
— О, не, не, не. Ако ти кажа, тя е загубена!
В следващата секунда в стаята влезе официозът на Лорен.
— Гражданино — извика той от вратата, — бягай бързо от тук, бягай бързо от тук!
— Защо да бягам? — попита Лорен.
— Дойдоха в дома ти жандарми, дойдоха в дома ти жандарми — задъхваше се слугата. — Догдето трошаха вратата, аз минах по покрива до съседната къща и от там — право тук, право тук!…
Артемида изпищя ужасена. Очевидно тя не на шега обичаше Лорен.
— Артемида — тържествено рече Лорен, — нима за вас животът на една цветопродавачка е по-скъп от живота на Морис и на вашия любовник? Ако е тъй, аз тутакси преставам да ви считам за богиня на безумието!
— Клета Елоиз, клета Елоиз! — възкликна някогашната оперна танцьорка. — Вината не е моя, ако те издам!
— Добре, добре, мила приятелко — каза Лорен и поднесе чист лист хартия на Артемида. — Вие ми казахте вече собственото й име. Бъдете така добра да съобщите и презимето и адреса й…
— Ах, да ги напиша? Никога, никога,.. Ще ви ги кажа устно!
— Кажете ми ги тогава и бъдете спокойна, няма да ги забравя!
Артемида каза името, презимето и адреса на фалшивата цветопродавачка: Елоиз Тизон, улица Нонандиер, щ 24.
Лорен нададе вик и бързо изчезна от стаята.
Той току-що бе напуснал къщата на Артемида, когато там пристигна писмо.
Писмото се състоеше само от три реда:
„Не казвай нито дума, скъпа приятелко. Ако споменеш името ми, аз съм загубена. Чакай до утре и тогава можеш да го кажеш — тази вечер ще избягам от Париж.
Твоя Елоиз“
— О, Боже мой, Боже мой! — извика бъдещата богиня, — как не узнах това по-рано, как не получих писмото по-рано!…
Тя се завтече към прозореца, за да извика Лорен. Но бе вече късно. Лорен беше изчезнал.
XXIII
За произшествието се беше разчуло само за няколко часа из цял Париж. В ония времена не можеше да бъде другояче. Делата на правителството се решаваха на улицата.
Слухът, страшен и заплашителен, стигна до старата улица Сен Жак. Семейство Димер научи за арестуването на Морис два часа след като той беше затворен.
Подробностите около съзаклятието се пръснаха из града благодарение неуморността на Симон. Тъй като всеки от разказвачите на легендата беше прибавил по нещо от себе си, истината стигна до дома на кожаря доста различна от първоначалния си вид. Ставало въпрос, казваха, за някакво отровно цвете, предадено на кралицата, за да можела тя с него да приспи охраната и да избяга от Тампъл. Освен това в слуховете бяха прибавени и някои неща от рода на това, че батальонът, който Сантер предния ден свалил от караул, бил под съмнение. На народния гняв вече бяха посочени жертви.
Но на старата уличка Сен Жак имаха повече информация за случилото се и Моран и Димер оставиха Женевиев да чупи ръце от отчаяние и излязоха от дома.
Женевиев знаеше, че ако се случеше някое нещастие с Морис, причината за това нещастие щеше да бъде тя. Тя бе повела Морис за ръка към килията като някой слепец и го беше оставила там без никакви изгледи да излезе, освен за да бъде изпратен на гилотината.
Във всеки случай не само Морис щеше да плати с главата си удоволствието да изпълни каприза на Женевиев. О, ако него го осъдеха, тя щеше да иде и сама да разправи всичко където трябва. Тя щеше да поеме цялата отговорност върху себе си и със саможертвата си щеше да спаси живота на Морис!
Наместо да потръпне от мисълта, че трябва да умре, за да спаси Морис, тя изпитваше от нея неимоверно удовлетворение.
Тя обичаше момъка, обичаше го много повече, отколкото прилягаше на една жена да обича друг мъж освен собствения. И в смъртта виждаше начин да предаде на Бога своята душа чиста и непорочна, каквато я беше приела от него.