Време да убиваш [A Time to Kill-bg]

— Благодаря, Джейк. И ти се пази.

Джейк почти бе стигнал до задната врата на малкия кабинет, когато вратата откъм съдебната зала се отвори и почитаемият Л. Уинстън Лотърхаус влезе наперено заедно с още един противен тип от фирмата „Съливан“.

— Здравей, Джейк — обади се Лотърхаус. — Познаваш ли се с Питър Отър, най-новия ни съдружник?

— Приятно ми е, Питър — отвърна Джейк.

— Да не би да ви прекъснахме?

— Не, току-що си тръгвах. Съдията Нуз си оправя гърба, а аз бях си тръгнал.

— Седнете, господа — рече Нуз.

Лотърхаус бе настроен войнствено.

— Джейк, предполагам, че Уолтър Съливан те е уведомил, че нашата фирма ще се ангажира със защитата по делото на Карл Лий Хейли?

— Да, чух.

— Съжалявам, че се случи това с теб.

— Съчувствието ви е трогателно.

— Това дело представлява голям интерес за фирмата. Нали знаеш, че при нас не идват много криминални дела.

— Да, знам — отвърна Джейк, търсейки начин да се измъкне. — Трябва веднага да тръгвам. Беше ми приятно да си побъбрим, Уинстън. Беше ми приятно да се запознаем, Питър. Предайте моите поздрави на Уолтър, Робърт и останалите момчета.

Джейк се измъкна през задната врата и се наруга, че си пъха носа там, където могат да му го отрежат. Хукна към кантората си.

— Обаждал ли се е Танк Скейлс? — попита той Етъл, запътил се към стълбите.

— Не, но ви чака мистър Бъкли.

— Къде ме чака? — закова се на първото стъпало Джейк.

— Горе. В кабинета ви.

Той бавно се приближи до бюрото й и се наведе през него на сантиметри от лицето й. Тя бе сгрешила и го съзнаваше. Изгледа я свирепо.

— Не знаех, че е имал среща — процеди през зъби той.

— Нямаше. — Очите й бяха приковани в бюрото.

— Не знаех, че е собственик на тази сграда.

Тя не помръдна, не отговори.

— Не знаех, че има ключ от кабинета ми.

Отново никакъв жест, никакъв звук. Той се наведе още по-близо.

— За такова нещо би трябвало да те изхвърля оттук.

Устните й трепереха и тя изглеждаше безпомощна.

— До гуша ми дойде от теб, Етъл. До гуша ми дойде от поведението ти, от гласа ти, от непокорството ти. Както и от отношението ти към клиентите, от всичко, свързано с теб.

— Съжалявам. — Очите й плувнаха в сълзи.

— Никак не съжаляваш. Ти знаеш отлично, и го знаеш от години, че никой на този свят, дори и жена ми, няма право да се качва по тези стълби и да влиза в кабинета ми, ако аз не съм там.

— Той настояваше.

— Той е един дръвник. Плащат му да преследва хората. Но не и в тази кантора.

— Шшт! Може да ви чуе.

— Хич не ме е грижа. Той си знае, че е дръвник.

Наведе се още по-близо и носовете им почти се опряха.

— Искаш ли да запазиш службата си, Етъл?

Тя кимна, неспособна да говори.