Роби на позора
- Автор: Май Карл
- Язык: болгарский
- Переводчик: Любомир Спасов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Роби на позора». Краткое содержание книги:
Не чакаха много дълго и дъщерята на театралния слуга дойде. Беше влязла през постоянно отворения служебен вход. Режисьорът я посрещна с радушен поздрав.
— Знаете ли каква е работата, фройлайн Вернер? — попита той.
Беше бледа. Личеше, че е плакала.
— Да — отговори. — Татко ми каза.
— Трябва да поемете ролята на любимата жена на султана.
— Трудна ли е?
— Не, никак.
— Има ли реплики?
— Нито дума. Ако беше такъв случаят, сигурно нямаше да се осмеля да ви поверя ролята. Сценичната треска щеше да се окаже опасна за вас, а с това и за нас, и за представлението. Но за една малка репетиция все пак трябва да се съгласите.
— Какво се иска да направя?
— Ще се настаните на този диван във възможно по-красива, привлекателна поза и ще давате вид, че пушите наргилето си.
— Какво представлява то?
— Наргилето е лула, при която пушекът минава през благовонна вода. То се пуши и в харема, значи също от жени.
— Но ако няма друго какво да правя, то репетицията може би е ненужна, хер режисьор.
— О, и все пак. Ние трябва да придадем на тялото необходимото положение, да го усвоим и да видим как да драпираме воала около хълбоците ви.
— Около хълбоците? — попита тя учудено.
— Да, разбира се.
— Та нали воалът се носи само пред лицето!
— Обикновено. Но в харема нещата са по-различни. Мохамеданските жени кажи-речи няма какво друго да правят, освен да полагат всевъзможни усилия да се харесат на мъжете си. Трябва да покажат, че са красиви, а в харема могат да го постигнат най-добре, като се освободят от всички излишни дрехи. Те се появяват като прекрасни живи статуи на богинята на любовта, обгърнати само от един прозирен воал.
— Без дрехи? — попита уплашено момичето.
— Да.
— Аз също трябва да бъда необлечена?
— Разбира се.
— Не мога! Невъзможно ми е! Няма да се справя.
— Защо? Та то е много лесно!
— Аз… аз… аз се срамувам до смърт!
— Само си въобразявате! Впрочем аз нямам предвид, че ще бъдете гола в истинския смисъл! Вие ще бъдете, така да се каже, облечена, дори по цялото тяло. Ще носите, разбира се, трико.
— И колко дълго трябва да лежа на дивана?
— В продължение на два акта.
— Боже мой! И всички зрители ще ме гледат! Наистина ли няма друга, която да се заеме с тази роля?
— За съжаление, не!
— Ще умра от срам!
— Няма защо да се срамувате. Та вие не сте някоя грозница!
— О, бих искала да съм грозна, толкова грозна, че никой да не желае да ме погледне! Хер интендантът изобщо не знае каква задача ми е поставил!
— Но е заповядал и ние трябва да се подчиним. Това е моята жена, която ще ви помогне. Идете с нея до дамската гардеробна. Аз ще ви чакам там, докато се приготвите.
Жената на режисьора обсеби клетото момиче и го отведе.
— Е — прошепна интендантът на брат си, — харесва ли ти?
— Прелестно дете!
— Нали?
— Формите й са обещаващи. Много съм любопитен как ще изглежда в трикото.
— Ще останеш доволен.
Зачакаха мълчаливо. Откъм страната на дамския гардероб се долавяха приглушени гласове. Единият звучеше развълнувано, умоляващо, плачещо, другият — увещаващо, усмиряващо, успокояващо. Едва след дълго време артистката се появи на сцената.
— Е, готова ли е? — попита мъжът й.
— Да — отговори тя.
— Но къде е?
— Там!
Посочи към процепа на кулисите, зад който стоеше Емили.
— Но елате насам, фройлайн! — извика той.
— Аз… аз не мога! — получи отговор.
Тя направи няколко крачки, но отново спря.
— Моля, моля! — настоя той нетърпеливо.
— Ох, Господи! Освободете ме по-добре!
— Невъзможно! Защо се криете зад кулисите? Обещавам да ви гледам възможно по-малко. И въобще няма да ви докосна!
Тя опита. Излезе между кулисите. Беше в трико с цвета на тялото. Хълбоците й бяха обвити с изключително тънък воал.
— Така е добре! — поощри я той. — Само приближете, приближете!
Момичето се подчини. Направи още една крачка напред, но тогава видя очите му, отправени към нея. Сложи ръце на гърдите си и извика:
— Не, не! Не става!
Поиска да се обърне, за да побегне. Но той беше вече до нея, пред нея. Препречи й пътя, хвана я за ръката и заговори със строг тон:
— Не вършете глупости! Аз приемам сдържаността на една дама, но прекаленото наистина си е прекалено!
Тя опита да се освободи от ръката му, но той я държеше здраво. Съзнаваше, че не бива да я пусне да избяга.
— Пуснете ме! Пуснете ме да си вървя! — помоли тя.