Свидетел в смъртта

— Дай му време да размисли — уж загрижено каза тя. — Господин Стайлс, вярно ли е, че сте били обвинени в нападение срещу Ричард Дрейко, при което сте му причинили сериозна физическа и душевна травма?

— За бога, това се случи преди двайсет и четири години!

— Вярно е. Но в предишните ви показания твърдите, че не сте имали разногласия с покойния. А излиза, че… — Тя замълча за миг за по-голям ефект. — Излиза, че сте му нанесли толкова силен побой, та му се е наложило да постъпи в болница. Отървали сте се от съд срещу пет милиона долара.

Стайлс смачка в юмрука си пластмасовата чашка, водата се стече между пръстите му.

— Въпросът беше уреден — повтори упорито.

— Слушай, Кенет. — Ив му заговори на „ти“, за да го предразположи. — Ще ти доверя нещо — всичко, което научих за Дрейко, подсказва, че е бил подлец и негодник. Сигурно си имал сериозна причина да го напердашиш. Навярно те е предизвикал, защото мисля, че по принцип не обичаш насилието.

— Вярно е — промълви той. Захвърлил беше маската на светски човек, несправедливо обвинен от полицията, едри капки пот оросяваха челото му. Кимна и добави: — Не обичам насилието.

Фийни отново пренебрежително изсумтя:

— Този път казваш истината. Дори не ти е стискало сам да намушкаш Дрейко.

— Не съм убил Ричард! — извика Стайлс и се втренчи в ирландеца. — Нямам пръст в убийството му. Колкото до побоя, който му нанесох… Господи, та по онова време бях едва ли не юноша.

— Разбирам — съчувствено каза Ив. — Бил си много млад, а когато един младеж е предизвикан, кръвта му лесно кипва. — Стана, наля вода в друга чаша и му я подаде. — Разкажи ми как и защо се е случило. Единственото ми желание е да изясним нещата и да те освободим.

Стайлс затвори очи и дълбоко си пое въздух, сетне заговори:

— По онова време двамата с Ричард вече жънехме успехи. Разбира се, в малки регионални театри, но и това беше нещо. Мечтаехме да работим в Ню Йорк, тъй като театрите на Бродуей бяха във възход. — Заговори по-въодушевено, страните му пламнаха. Приятно му бе да си спомня младостта си, когато животът още е бил пред него, когато е очаквал всеки нов ден с усещането, че ще се случи нещо приятно. — След опустошителните Граждански войни хората жадуваха за развлечения, за бягство от суровата действителност и за герои, които не носят оръжия. Ние, актьорите, имахме свое общество, в което не допускахме външни хора. Ах, какви времена бяха, лейтенант, истински ренесанс. С нас се отнасяха като с кралски особи. Живеехме в разкош, устройвахме пищни празненства, вземахме наркотици, правехме секс. — Той взе чашата и отпи голяма глътка вода. — Това се отрази пагубно на мнозина, между които беше и Ричард. Погубиха го славата и разгулният живот. Моралното падение не се отрази на таланта му, защото беше гениален, но иначе нямаше порок, на който да не се е отдал. Беше много жесток особено към представителките на нежния пол. Бог знае колко женски сърца е разбил. Обичаше да се хвали с подвизите си, обзалагаше се коя ще бъде следващата му жертва. Бях… отвратен от поведението му. — Изкашля се и отмести чашата си. — Ходех с една жена… всъщност беше много младо момиче. Връзката ни не беше сериозна, но ни бе приятно да бъдем заедно. Ричард хвърли око на приятелката ми. Започна да я преследва, докато тя попадна в мрежите му, а като й се насити, я заряза. Тя не можа да понесе унижението. Една вечер отидох в апартамента й, някакво предчувствие ме накара да я посетя. Тъкмо беше прерязала вените си. Закарах я в болница и… — Той млъкна, поколеба се и продължи с очевидно нежелание. — Спасиха я, но нещо в мен се пречупи, като я видях да лежи бледа и бездиханна. Напих се и реших да отмъстя на Ричард.