Тъмната кула
- Автор: Кинг Стивен Эдвин
- Серия: Тъмната кула #7
- Год: 2005
- Язык: болгарский
- Переводчик: Адриан Лазаровски
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Тъмната кула». Краткое содержание книги:
Сузана-Мия се пренася от „Дикси Пиг“ в стая на ужасите в Тъндърклап. Джейк и отец Калахан, придружавани от животинчето Ко, влизат в ресторанта на Лексингтън Авеню и Шейсет и първа улица, без да подозират колко многобройни и опасни са враговете им…
Роланд и Еди са в Мейн с Джон Кълъм и търсят мястото, на което често са се явявали врати към паралелните измерения. Отчаяно искат да се съберат с другарите си, същевременно си дават сметка, че от значение е само светът, от който искат да избягат…
„Спокойно, миличко, спокойно — насочи мислите си към него Мордред, докато устата му се пълнеше с лиги. — И двамата сме на един хал, мое мъничко приятелче — и ти, и аз сме сиротни дечица, останали без майки в един жесток, студен свят. Само стой неподвижно и ще те даря с утеха.“
Да си имаш работа с толкова малко и простичко създание не беше кой знае колко по-различно от това да си имаш работа с машините. Мордред надзърна в мислите му и откри възела, контролиращ волята му. После се протегна с мисловната си ръка — ръката, изградена от волята му — и я сграбчи. За момент в съзнанието му отекнаха изплашените, боязливи мисли на зверчето
(не ме наранявай моля те не ме наранявай; моля те остави ме да живея; искам да живея да си играя да живея; моля те не ме наранявай моля те не ме наранявай моля те остави ме да живея)
и той им отговори:
„Всичко е наред, не се страхувай, приятелче, всичко е наред.“
Пухкавото зверче в торбата (Найджъл го бе открил в хангара, където бе разделено от майка си, братята и сестрите си със затварянето на автоматичната врата) се успокои. Не вярваше особено на тези думи, макар че много му се искаше да вярва.
ШЕСТ
Осветлението в Школата на Найджъл бе намалено до една четвърт от капацитета на лампите. Когато Ко започна да скимти, Джейк веднага отвори очи. Другите продължиха да спят.
„Какво има, Ко?“
Четириногият му приятел не отговори — само продължи да скимти. Обрамчените му в златисто очи бяха вперени в потъналия в сенки далечен ъгъл на стаята, сякаш там имаше нещо ужасно. Джейк си спомни как се взираше по същия начин в другия край на спалнята си, след като се будеше от кошмарите, в които бе сънувал чудовището на Франкенщайн, Дракула или
(Тиранозагорял кекс)
някакво друго страшилище. Сега, мислейки си, че рунтавелковците също имат кошмари, той отново се опита да докосне съзнанието на Ко. В началото нямаше нищо, след което се появи неясният образ
(очи… златисти очи, обгърнати от мрак)
на нещо, което би могло да бъде рунтавелко в торба.
— Шшшш — прошепна момчето в ухото на Ко, прегръщайки пухкавото животинче. — Не ги събуждай, те имат нужда от сън.
— Сън — повтори тихо зверчето.
— Сънувал си лош сън — успокояваше го Джейк. — Понякога и аз сънувам такива неща. Те не са истински. Няма нищо страшно. Никой няма да те сложи в торба. Хайде, заспивай отново.
— Ново. — Ко положи носле върху предните си лапички. — Ко-бъде-тих.
„Добро момче — помисли си Джейк. — Лека нощ.“
Ала обрамчените в златисто очи на рунтавелкото останаха отворени още известно време, без тревогата в тях да изчезне. Накрая Ко намигна на момчето и ги затвори. Миг по-късно обаче отново се ококори в тъмното. Някъде, съвсем наблизо, бе издъхнал негов събрат… ала смъртта беше неотменима част от живота и винаги щеше да бъде.
Ко заспа и започна да сънува как се разхожда заедно с Джейк под Луната на търговеца. Докато се унасяше, момчето улови съновидението му и двамата потънаха в царството на бляновете, понесени на крилете на един и същ сън.
„Кой е умрял, Ко?“ — попита Джейк под едноокия всезнаещ блясък на Търговеца.
„Ко — каза четириногият му приятел. — Делах.“ Много.
Рунтавелкото не каза нищо повече под оранжевото сияние на луната; всъщност бе открил сън в съня си и там Джейк също го придружи. Този сън беше по-хубав. В него двамата си играеха заедно под ярките слънчеви лъчи. По едно време към тях се приближи друг рунтавелко — доста тъжен, съдейки по вида му. Той се опита да ги заговори, но нито Джейк, нито Ко можаха да го разберат, понеже говореше на английски.
СЕДЕМ
Мордред още не беше достатъчно силен, за да извади животинчето от торбата, а Найджъл или не искаше, или не можеше да му помогне. Роботът стоеше прав до вратата на Контролния център и мяташе френетично главата си наляво-надясно, като не спираше да брои и да стърже по-силно от всякога. Неприятна миризма на изгоряло бе започнала да се излъчва от механичните му вътрешности.
Новороденото най-накрая успя да преобърне торбата и животинчето, което навярно нямаше и половин годинка, падна в скута му. Очите му бяха полуотворени, ала жълто-черните им орбити бяха мътни и безжизнени.
Мордред отметна главата си назад и мъничкото му лице се намръщи, докато се концентрираше. Аленото сияние отново пробяга по тялото му и черната му коса започна да се изправя, ала преди космите му да са щръкнали, бебешкото му телце вече беше изчезнало, заменено от черното членестоного туловище. Паякът впи четири от седемте си крайника в пухкавото зверче и го примъкна без никакви усилия до лакомата си паст. За двайсет секунди изсмука всички телесни сокове на пухкавото животинче, след което завря устата си в слабините на бозайника, разкъса меката кожа и погълна червата, които се изсипаха оттам — вкусни, хранителни наденици сочно месо. После продължи по-навътре, издавайки приглушени мяукащи звуци на задоволство, докато прекършваше гръбнака на рунтавелкото и изсмукваше костния му мозък. Повечето енергия беше в кръвта — да, винаги в кръвта, както Предците добре знаеха, — но в месото също се таеше сила. В бебешкия си облик (Роланд бе използвал старинната гилеадска дума за бебе — ба-боу) нямаше да може да поема месо, освен ако не искаше да се задуши. Но като паяк…