Тъмната кула

Когато оглозга костите на бедния рунтавелко, седмокракото същество го бутна на пода, също както бе направило с изядените останки от плъховете. Найджъл, този предан домашен помощник, се беше погрижил за тях, щеше да се погрижи и за трупа на животното, което току-що бе донесъл. Роботът обаче стоеше неподвижен. Мордред му изпрати мисловен сигнал „Найджъл, трябваш ми!“, ала не последва никакъв резултат. Синът на Краля му изпрати същата мисъл още няколко пъти, но ефектът беше същият. Миризмата на изгоряла пластмаса бе станала достатъчно силна, за да активира вентилаторите, разположени на тавана. ДНК 45932 стоеше неподвижно, завъртял незрящото си лице наляво. Това му придаваше странно любопитен вид — сякаш роботът бе умрял, преди да зададе някой фундаментален въпрос от рода на „Какъв е смисълът на живота?“ или „Кой сложи галошите в супата на госпожа Мърфи?“. Какъвто и да бе случаят, с кариерата му на ловец на плъхове и рунтавелковци бе свършено веднъж завинаги.

В момента Мордред се чувстваше преизпълнен с енергия, но той знаеше, че това няма да продължи дълго. Ако останеше в паякообразния си облик, щеше да изгори този нов резервоар на сили даже още по-бързо. А ако се върнеше към бебешкото си тяло, нямаше да може дори да слезе от стола, на който седеше, камо ли пък да сложи отново пелената си — която, естествено, се бе смъкнала от тялото му, когато се бе преобразил. Въпреки това трябваше да възвърне човешкия си вид, защото изобщо не можеше да мисли ясно в членестоногата си форма.

Белият израстък на гърба му затвори човешките си очи и черното туловище бе обгърнато от кървавочервена пелена. Седемте крайника се прибраха обратно в тялото и изчезнаха. Израстъкът започна да се издува и да придобива чертите на истинско бебешко лице, докато тялото под него се превръщаше в човешко, а очите му — сините му, хладни очи на стрелец — проблеснаха. Трансформацията се извърши със светкавична бързина — клетките му бяха попълнили енергийните си запаси от кръвта и месото на рунтавелкото, ала Мордред си даваше сметка, че значителна част от енергията му (нещо като пяната на върха на чаша бира) се бе стопила. Това не се дължеше само на преобразяването; бързият му растеж изискваше почти непрекъснато хранене, а в Експериментална станция „Дъга 16“ имаше дяволски малко храна. Е, запасите от консервирани стоки, вакуумирани храни и енергийни напитки никак не бяха малко, но те изобщо не можеха да дадат на организма му това, от което се нуждаеше. Трябваше му прясно месо, а повече от прясното месо му трябваше кръв. Животинската кръв едва засищаше огромните му нужди — съвсем скоро щеше да му е необходима човешка кръв, или темповете на растежа му щяха първо да се забавят, а после съвсем да спрат. Болката от гладуването щеше да го дълбае като свредел, ала тази болка щеше да е нищо в сравнение с умственото и душевното страдание да ги наблюдава на различните видеоекрани — живи и наново събрани в шибаната си задруга, обединени от целта си.