Пътешествието на Хиеро
- Автор: Лание Стърлинг
- Серия: hiero #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Христо Диков
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Пътешествието на Хиеро». Краткое содержание книги:
„Истинският Убиец никога не се предава“ — каза една част на съзнанието му, друга допълни: — „Свещеникът се надява на Бога“. — докато третата му напомни: — „Ти трябва да умреш навреме, спомни си за Манун“. Усмихна се така горчиво, че Лучара го изгледа удивена, но нищо не му каза. Тя беше вече свикнала, че странният й спасител, любимият й, е човек на настроенията.
— Добре — съгласи се той, — нека завършим оръжията.
Около полунощ Хиеро внезапно остави почти готовата стрела и ръката му с ножа неволно трепна. До него стигна странен мислен сигнал. Нещо без име и скрито зад непроницаем телепатичен щит приближаваше от страната на Манун. В него се криеше заплаха. Той бързо събуди спътниците си. Лучара, която все пак бе съборена от умората, тихо застена и с труд отвори очи. Свещеникът я успокои с докосване на челото й.
— „Също усещам злото — предаде мечокът. — Не мога да кажа, какво е това, но ти си прав — идва насам. Движи се бързо!“
— Нечестивият! — възкликна отчаяно Хиеро. — Тези проклети лемути са негови съюзници и е трябвало само да ни открият и задържат! — той се обърна към мечока: — „Трябва да напуснем острова, дори и да се наложи да се сражаваме във водата. В края на краищата копията им заплашват само нашите тела, но не и разума ни!“
— „Търпение — дойде студен отговор. — Ти ще намериш най-добрия изход. Ти си нашия вожд. Ние избягнахме толкова много капани. — Настъпи пауза, сякаш странният и нечовешки мозък на мечока смилаше някаква нова и непривична мисъл, след което изтърси нещо като забележка, която порази Хиеро с това, че имаше хумор: — Нека не умираме, преди да ни убият наистина!“
Усети докосване на ръката на Лучара и се обърна към нея. Девойката го гледаше с широко отворени очи.
— Скъпи мой, означава ли това, че ще умрем? Никаква ли надежда няма да се спасим?
— Не виждам изход, момичето ми. Тогава успях да избягам, но те повече няма да допуснат такава грешка. От моя мозък, от всички наши разуми те разчитат да получат нови познания, които да осигурят крайната им победа. Древното оръжие, което аз търся, може да стане неотразима сила в ръцете им. Прибави към това необикновените способности на Хърм и моето собствено откритие на нов ментален канал… — той печално се усмихна, преди да продължи: — Три пъти избягвах смъртта, но този път… Клотц също няма да им се даде жив. — Обърна глава към мечока. — „Хърм, готов ли си да умреш, сражавайки се заедно с нас?“
— „Стига да е необходимо — отвърна той. — Старейшините ми заповядаха да бъда навсякъде с тебе. Когато ми заповядаш, аз ще престана да съществувам. Но нека изчакаме все пак разсъмването“.
— Тъжно ще бъде това разсъмване! — възкликна девойката. — Ще ни донесе единствено ужас и смърт!
— Хърм е прав — твърдо каза Хиеро. — Ние няма да умрем, преди да изтече времето ни. Кой знае, какво може да се случи?
Прегърна я през рамо и така стояха дълго на брега на острова, като чакаха изгрева на слънцето. Животните не мърдаха. Само сумтенето на Клотц понякога смущаваше тишината. Фосфоресциращият пръстен на враговете започна да бледнее на изток подложен на първите слънчеви лъчи. Отново се раздаде мъчителният вой, станал за тях символ на този страшен град.
И заедно с ужасния вой дойдоха тези, които ги преследваха. Черен кораб се плъзгаше по водите на откритото море към острова и с него сякаш идваше жестоката и неизбежна смърт. Човекоподобните лемути, чиито бледи тела покриваха повърхността на водата, се отдръпнаха и корабът навлезе в образувания жив канал. Фрогите тръгнаха след него. Накрая съдът застина на стотина метра от брега и изглеждаше така, като че ли се държи не на водата, а на белезникавата маса. Слугите бяха дошли при господаря си.
Хиеро бе принуден да постави менталната си защита. Очакваше, че Нечестивият ще се опита отново да плени разума му с помощта на дяволската си машина. Усети рамото на Лучара да трепва и я погледна. Но лицето й беше безстрастно.
Адептът, който се намираше на мостика на кораба в обкръжението на спътник с качулка и Космати Ревльовци, заговори на батфи. Той изглеждаше като точно копие на З’дан и само по гласа, млад и силен, можеше да се разбере, че е друг човек.
— Падна ни в ръцете, свещенико, заедно с животните си и девойката. Ще се предадеш ли без бой? — в тона му имаше такава насмешка, че кръвта на Хиеро закипя в жилите му. Той стисна зъби, овладя напрежението и спокойно се усмихна на противника си.
— За моя мозък ли идваш, плешива твар? — отвърна той с въпрос. — Е, опитай да го вземеш.