Пътешествието на Хиеро
- Автор: Лание Стърлинг
- Серия: hiero #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Христо Диков
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Пътешествието на Хиеро». Краткое содержание книги:
— Какво пък, наистина е прекрасно — кимна Лучара. — Но да побързаме. Не ми харесва тук. Сякаш някой надзърта от тези прозорци. Къде ще прекараме деня? Слънцето вече се издигна високо.
— Засега не зная — отвърна Хиеро. — Ще гребем, докато ръцете ни държат прътите. Може да намерим подходящ остров или някакво друго укритие в развалините.
Продължиха да плават. Течението в изкуствения каньон се усили и понесе сала. Но едва след доста време напуснаха мрачната теснина и ги огря ярката слънчева светлина. Оказаха се в малко кръгло езеро с чиста вода, което вероятно бе свързано с Вътрешното море. Откъм южната страна се виждаше широк отвор, а развалините на високите здания го обграждаха от трите други посоки на света.
В средата на езерото се намираше малко островче, покрито с гъста зелена трева, храсти и палми. Жълти и сини ярки цветя растяха до самата вода. Ароматът им стигна до пътешествениците и ги накара блажено да си затворят очите. След прекараните няколко дни и нощи в калта на мъртвия град, гледката ги привлече като истински рай.
— Да плаваме натам, Хиеро! — възбудено възкликна девойката. — Погледни тази чиста вода и приятната зеленина! Ние ще успеем да се умием и да намерим някакви плодове на дърветата. По-бързо да отидем там!
Но свещеникът стоеше неподвижен, като се опираше на пръта си. Наистина, островчето изглеждаше много приветливо и вероятно не криеше опасности. Но и тук той не можеше да се отърси от чувството, че някой непрекъснато ги наблюдава. Не би трябвало да остават дълго на територията на града. Но умората си каза своето. Нужна им беше почивка. И двамата с Лучара едва се държаха на краката си.
— Добре, спираме тук — каза той и потони пръта си във водата. — Но не вдигайте шум. Усещам наоколо ментални токове и не мога да определя, какво всъщност означават.
Спряха на гладкия пясъчен плаж в западната част на островчето. В центъра се намираше вир с чиста и прозрачна вода, заобиколен от гъсти папрати и цветя. Малко ручейче изтичаше от него и подскачайки по камъните бягаше към лагуната. И като допълнение към всичко Хиеро намери близо до брега цяло находище на миди. Трима от пътешествениците се захванаха да ядат сочните мекотели, докато Клотц не им обърна никакво внимание и се захвана с тревата.
По обед, чисти и умити, с напълнени стомаси, тримата спяха на сянка, а Клотц продължаваше да се разхожда из острова, да пощипва листа и клони и да наблюдава внимателно заобикалящите ги здания. Понякога опитваше здравината на новите си рога в стеблата на палмите, като оставяше дълбоки драскотини по кората им.
Хората бяха така уморени, че проспаха цял ден и голяма част от нощта. Едва, когато се събуди, Хиеро разбра, какво е станало. Преди да успее нещо да каже, мисленият глас на мечока прозвуча в съзнанието му:
— „Трябваше ви почивка. Наблизо няма никой. Но ни наблюдават. Зная го така сигурно, както че скоро ще изгрее слънцето“.
— „Трябва да сме готови за всичко“ — отвърна Хиеро, скочи на крака, но изпита известна скованост в мускулите, които се бяха уморили от продължителната работа с пръта.
Лучара се събуди от рязкото движение, отвори очи и сладко се протегна.
— Нима сме спали цял ден? — запита тя. — Но аз още се чувствувам уморена. Време ми е да тръгваме?
— Не, още е рано. Наистина сме уморени. Ще почиваме още един ден. Смятам, че ще успеем да направим арбалетите и няколко стрели. Без оръжие за хвърляне, ще ни бъде трудно.
Денят започна отлично. Наядоха се донасита, а когато стана пладне Хиеро бе направил своя арбалет. Отряза няколко млади дръвчета с гладка дървесина и започна да дяла стрелите. Лучара не му помагаше. Тя дълго се въртя около водата и оправя косите си, а после бягаше по острова и събираше цветя. След като обядваха свещеникът също прекрати работата си и легна на меката и свежа трева и постави глава на колената на девойката. Тя прокарваше твърдата му коса през пръстите си и започна да разказва — ту си спомняше миналото, ту започваше да мечтае за бъдещия им съвместен и щаслив живот.
— Аз също се надявам да живеем щастливо, момичето ми — прекъсна я той неочаквано. — Но ни предстои още много борба и мъка, преди да стигнем твоята или моята родина. Но ти така и не ми каза, защо си избягала от Д’Алви? Предполагам, че са те карали да се омъжиш волята ти?
— Откъде може да знаеш това? — удиви се тя. — Нима си проникнал в съзнанието ми?
— Не — усмихна се той и япоглади по лицето. — Но ми е ясно, че не си робиня. Сигурен съм, че си дъщеря на нобил, защото по думите ти, във вашата страна само свещениците и благородниците могат да се учат. А ти знаеш много. Какъв е рангът на баща ти?