Пътешествието на Хиеро
- Автор: Лание Стърлинг
- Серия: hiero #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Христо Диков
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Пътешествието на Хиеро». Краткое содержание книги:
Тъжният и жален вопъл внезапно престана. И едва тогава Хиеро разбра, че фрогите не издават нито звук. Странният вой идваше от обкръжаващите ги здания, а не от ужасяващите същества във водата. Дали това беше сигнал за нападение? Не е ясно. И много други въпроси изпълваха мозъка му, но нямаше време да търси отговорите им. Първите отряди достигнаха брега.
Решението на свещеника, да се отдалечат от водата и да срещнат врага на твърда земя, се оказа правилно. Жабоподобните се придвижваха невероятно тромаво, като плавателните ципи на крайниците направо им пречеха. Но те бяха така много, а пътешествениците само четирима. Но преимуществото на Хиеро беше в умението да води ръкопашен бой. Освен това поражението им означаваше сигурна гибел.
Сражението започна Лучара. Дългият й кинжал, завладян от Хиеро на остров Манун, блесна на слънцето и начерта алена ивица на гърлото на най-близкия фрог. Като дъжд заваляха костени копия. Едно удари свещеника по рамото и той съвсем се учуди — то не успя да пробие кожената му дреха. Вероятно, поради ципата, тези лемути не бяха добри копиехвъргачи. Това увеличаваше шансовете им, но и числото твари предизвикваше тревога. „И непрекъснато прииждат нови“ — помисли Хиеро.
— „Клотц, при мен!“ — заповяда той.
Огромният лорс охраняваше левия фланг на малкия отряд, докато мечока се намираше в дясно. Рогата застрашително сочеха напред и няколко мъртви фроги се въргаляха на земята. Лемутите се страхуваха от него и се стараеха да бъдат по-далече от невиждания яростен звяр. Като получи заповедта Клотц се втурна към хората. Двамата скочиха на седлото. В дясната си ръка Хиеро стискаше копие, в лявата — меча си.
— „В атака! — предаде мислено свещеникът. — Тичай по крайбрежието, около острова! Да ги хвърлим във водата! Хърм, след нас!“
Щом физическите им качества му станаха ясни, той избра най-подходящия начин за борба с тях. Фрогите, иначе съвсем слаби сами по себе си, се тълпяха в такова количество, че можеха да ги задушат с масата си. Но ако ги нападаха бързо, то на твърдата земя щяха да бъдат безпомощни.
Лорсът бе практически неуязвим за копията им. По кожата му нямаше дори драскотини. Ниските храсти и няколкото дървета не пречеха на атаката и Клотц мина като горещ нож през масло. Страшните копита мачкаха телата на лемутите, а оцелелите в ужас бягаха от пътя му. Някои от тях Хиеро успя да порази с копието си. На никакви звуци, освен издаваните от тях, не се чуха по време на тази странна битка. Почти инстинктивно човекът се запита, как ли общуват тези същества помежду си. Фрогите бяха безсловесни, но не улавяше и ментални излъчвания.
Два пъти пътешествениците описаха острова и сееха сред редовете на враговете смърт. Внезапно, без видим или чуващ се сигнал, тълпите се хвърлиха обратно във водата. Мъртвите и ранените отнесоха със себе си. „Вероятно, ще ги изядат“ — помисли си с отвращение той. Можеше и да излезе прав, едва ли подобни същества познават чувството на състрадание.
— Отидоха си — каза Лучара и скочи на земята.
— Но са наблизо, погледни ги!
Островът продължаваше да бъде обсаден от лемутите. Плетените лодки и белезникавите глави плаваха в езерото. Не се канеха да си отиват! Стъмняваше се и телата на амфибиите започнаха да излъчват студена фосфоресцираща светлина.
— Мисля, че ще ни нападнат още при първите лъчи на слънцето — каза Хиеро и се обърна към животните. — „Хърм, наред ли си? Клотц, не си ли ранен?“
— „Оръжието им е слабо — отвърна мечокът. — Мислех, че копията им са отровни, но се оказа, че не са. Дори не съм одраскан“.
Клотц само изсумтя сърдито и разтърси рогата си. Капки слуз и жабешка кръв полетяха в лицето на Хиеро. Той се спеши и отиде при Лучара. Двамата застанаха на брега и загледаха живия светещ пръстен, който обкръжаваше острова. Нощта настъпваше, но телата на лемутите се виждаха като през деня.
— Да вървим — каза Хиеро и погали рамото на девойката. — Трябва да почистим оръжието си, да хапнем и да починем. Аз ще дежуря пръв. Арбалетът ми е готов и искам да изработя повече стрели. Скоро ще изгрее луната и нейната светлина ще ми бъде достатъчна.
— Няма да заспя, докато работиш! — отвърна тя упорито. — Два арбалета са по-добре от един. Може и моя да завършим до разсъмване.
Загрижеността в гласа й накара да се свие сърцето на Хиеро. Дори на себе си отказваше да признае, колко безнадеждно е положението им. Какво щеше да им донесе утрото? Ново нападение на несметните тълпи от тези твари? Той бе поискал да работи с единствената цел да натовари с нещо ръцете и мозъка си. Какво ли можеха да направят два арбалета против хилядите лемути? Май нищо.