Лунните градини
- Автор: Ериксън Стивън
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Лунните градини». Краткое содержание книги:
За сержант Уискиджак и неговия отряд Мостоваци, както и за Татърсейл, оцелялата магьосница на Втори легион, краят на обсадата на Пейл би трябвало да е време на траур за многото мъртви. Но Даруджистан, последният от Свободните градове на Дженабакъз, все още се държи, а тъкмо към тази древна цитадела е насочила Ласийн хищния си поглед.
Ала изглежда, че империята не е сама в тази величава игра. Сбират се зли, обвързани със сянката сили и самите богове се подготвят да вземат участие…
Замислено и написано в панорамни мащаби, „Лунните градини“ е епично фентъзи от най-висш порядък — възхитително приключение, разказано от нов и талантлив глас.
С ожулени и парещи длани Крокъс започна да се придвижва по телта към отсрещната стена. Погледна боязливо нагоре и замръзна. На ръба на покрива пред него стоеше втори ловец и грижливо се прицелваше с тежък древен арбалет.
Крокъс се пусна. Металната стрела избръмча точно над главата му. Зад него и долу изтрещя прозорец. Падането му бе прекъснато от първия от няколкото простора, който оплете крайниците му и го залюля, преди да се скъса. Сякаш след цяла вечност разкъсващи кокалите тласъци и плющене на въжета и телове, режещи през дрехите му и протриващи кожата му, той най-после успя да скочи на каменната настилка на улицата, залитна и падна. Главата му се удари в близката стена.
Зашеметен, Крокъс се надигна. Погледна нагоре. Колкото и замъглен да беше погледът му от болка, успя да види фигурата, спускаща се сякаш в забавено движение точно над него. Очите на крадеца се разшириха. „Магьосничество!“
Обърна се и закуцука по уличката. Стигна до ъгъла, забърза по Широката улица и отново свърна в друга странична уличка. Щом се озова в сянката й, спря и подаде предпазливо глава, за да надникне. Една стрела изсвистя и се заби в тухлата до лицето му. Той отскочи назад, обърна се и побягна.
Чу над себе си плясък на разперен плащ. В бедрото го жегна пареща болка и го накара да залитне. Друга стрела изсвистя покрай рамото му и издрънча по камъните. Болката мина толкова бързо, колкото се появи, и той продължи да тича. В края на задънената уличка се виждаше осветеният вход на жилищна сграда. Една старица седеше на каменните стъпала и пуфкаше лула. Очите й светнаха, щом видя приближаващия се крадец. Крокъс профуча покрай нея нагоре по стъпалата, а тя изтупа лулата си в подметката на обувката си. По камъните се разхвърчаха искри.
Крокъс бутна вратата и скочи вътре. Спря се за миг. Пред него се изпъваше тесен, слабо осветен коридор, в дъното имаше стълбище, отрупано с деца. Той затича по коридора. Откъм завесите на вратите от двете страни на коридора се носеше какофония от шумове: хорска крамола, бебешки рев, тракане на тенджери и тигани.
— Никога ли не спите бе, хора! — викна Крокъс, без да се спира. Децата по стълбището се пръснаха встрани от пътя му и той започна да взима по две стъпала наведнъж. На горния етаж спря пред една врата от масивен дъб. Отвори я и нахълта в стаята.
Старецът, седнал зад солидното дъбово писалище, вдигна за миг очи, после продължи да драска нещо по едно смачкано парче пергамент.
— А, Крокъс, добър вечер — подхвърли той разсеяно.
— И на теб, чичо — въздъхна Крокъс.
На рамото на чичо Мамът клечеше малка крилата маймунка — бляскавите й полубезумни очи проследиха как младият крадец профуча през стаята до прозореца срещу вратата. Крокъс бутна кепенците и се качи на перваза. Отдолу имаше занемарена, гъсто обрасла с храсталаци градина, потънала в сенки. Точно под него се издигаше самотно дърво. Той погледна клоните, после стисна рамката на прозореца и се наведе назад. Пое си дълбоко дъх и скочи.
Докато летеше в празното, чу точно над себе си изненадано пъшкане, после — дивашко стържене по камък. Миг след това някой се срина долу в градината. Заврещяха котки и нечий глас изруга и изпъшка.
Крокъс се впи в приведения клон. Отмери подскачанията на жилавото дърво и изпъна крака, щом клонът го дръпна нагоре. Обувките му се лепнаха за един перваз и се задържаха. С пъхтене той се люшна на него и пусна клона. Удари се в дървените капаци. Те изхвърчаха навътре и Крокъс ги последва с главата напред, срути се на пода; претърколи се и скочи на крака.
Чу шум в другата стая на жилището. Скочи и се засили към вратата за коридора, отвори я и се измъкна навън тъкмо когато някакъв дрезгав глас изруга зад гърба му. Крокъс изтича до другия край на коридора, където една стълба водеше към капака за тавана.
Скоро се озова на покрива. Присви се в тъмното и се опита да си поеме дъх. Парещата болка в бедрото и към кръста му се върна. Той посегна да разтрие удареното и напипа нещо твърдо и горещо. „Монетата!“ Понечи да я измъкне изпод колана.
Точно в този момент чу рязко изсвистяване, глух удар и го шибнаха каменни парчета. Залегна и видя как една метална стрела отскочи от покрива, преметна се през ръба и се завъртя във въздуха. От устните му се изтръгна тих стон и той заситни по покрива към другия край. Щом го стигна, скочи, без да се спира. Десет стъпки по-надолу имаше навес, на който успя да стъпи. Железните пръти, които държаха платното, се огънаха, но го задържаха. Оттам му оставаше само бързо спускане до улицата.