Дверите на Скръбния дом
- Автор: Ериксън Стивън
- Серия: Malazan Book of the Fallen #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Дверите на Скръбния дом». Краткое содержание книги:
В мините на Отатарал Фелисин, най-малката дъщеря на низвергнатия благороднически род Паран, мечтае за възмездие над сестра си, която я е осъдила на доживотна каторга. Бягството я отвежда на континента и в Рараку, където душата й ще се прероди и бъдещето й ще придобие яснота. Обявените вече за изменници Подпалвачи на мостове Фидлър и професионалният убиец Калам са решени да изпълнят клетвата си да върнат обсебената преди от божество Апсалар в отечеството й и да убият императрица Ласийн, но буреносните събития ще въвлекат и тях.
Междувременно Колтейн, новият пълководец на седма малазанска армия, повежда разбитите си, изтощени от войната легиони, в последно дръзко сражение, за да спаси живота на тридесет хиляди бежанци, и по този начин — да си осигури бляскаво място в историята на Империята.
Разположен в един великолепно описан свят, раздиран от безвластие и тъмна, неудържима магия, „Дверите на Скръбния дом“ е ужасяващата, жестока втора част на монументалната „Малазанска книга на мъртвите“.
Мащабен, съкрушителен роман за война, интриги и предателства, потвърждаващ, че Стивън Ериксън е разказвач със секващ дъха талант, въображение и оригиналност.
Едрият мъж кимна.
— Бягаме ли? — попита Фелисин.
— Да.
— Как?
Хеборик се намръщи.
— Скоро ще разбереш.
Баудин вдигна две кожени торби зад себе си и ги подаде на Хеборик, който ловко ги пъхна под мишниците си. Звукът, който издадоха, щом бившият жрец ги подхвана, помогна на Фелисин да разбере, че всъщност са надути засмолени мехури.
— Ще преплуваме Езерото на удавника — промълви тя. — Защо? От другата страна има само непроходима стръмнина.
— Има пещери — отвърна Хеборик. — Може да се стигне до тях, когато нивото на водата е ниско… Питай Баудин, той се кри там цяла седмица.
— Трябва да вземем и Бенет — заяви Фелисин.
— Виж, момиче…
— Не! Дължите ми го — и двамата! Нямаше дори да сте живи, Хеборик, ако не бях аз. И Бенет. Ще го намеря, после ще ви срещна при езерото.
— Няма. Аз ще го намеря — каза Баудин. И й подаде мехура.
Видя го как се измъкна през задната врата, за която не беше и знаела, че съществува, и бавно се обърна към Хеборик. Беше се навел и преглеждаше хлабавата мрежа, увита около торбите с багаж.
— Не влизах в плана ви за бягство, нали, Хеборик?
Той я погледна, вдигнал вежди.
— До тази вечер ти като че ли бе превърнала Черепа в своя рай. Не мислех, че бягството ще те интересува.
— В рай? — Думата сякаш я стъписа. Тя седна на нара до него.
Старецът я изгледа и сви рамене.
— Осигурен от Бенет.
Тя го гледа в очите, докато най-накрая той не извърна глава и не надигна с пъшкане багажа.
— Трябва да тръгваме.
— Вече нищо не означавам за теб, нали, Хеборик? А означавала ли съм изобщо? — „Фелисин, Дома Паран, чиято сестра беше адюнкта Тавори, чийто брат пътуваше с адюнкта Лорн. Момиче от знатен род, малко и покварено. Курва.“
Той не й отговори нищо. Затътри се към отвора в задната стена.
Западната половина на Чашата на черепа беше в пламъци. Осветяваха цялата купа с треперливата си червена светлина. Докато бързаха по Работния път към езерото, Хеборик и Фелисин срещаха следи от сблъсъците — нападали коне, мъртви малазански и доусийски стражи. Ханът на Була беше барикадиран, след това барикадите бяха разбити. Отвътре се чуваха смътни стонове.
Фелисин се поколеба, но Хеборик пъхна сакатата си ръка под мишницата й и я задърпа.
— Не ти трябва да влизаш, момиче. Хората на Гънип удариха тук жестоко.
След окрайнините на селото Работният път се простираше пуст и тъмен чак до кръстовището Трите съдби. Зад тръстиките вляво от тях проблясваше гладката повърхност на езерото.
Бившият жрец я поведе навътре в ракитака, накара я да клекне и се приведе до нея.
— Ще изчакаме тук — каза старецът и отри потта от татуираното си чело.
Калта под коленете й беше лепкава и приятно прохладна.
— Значи ще преплуваме до пещерата… после какво?
— Има един стар забой, извежда чак отвъд скалите, много зад Пътя на бръмбара. В другия край ще има оставена за нас храна. Оттам пътят ни е през пустинята.
— Доусин Пали?
Той поклати глава.
— Право на запад, към вътрешното крайбрежие. Девет, десет дни. Има скрити извори, Баудин е запомнил мястото им. Ще ни вземат на лодка и ще ни превозят до континента.
— Как? Кой?
Бившият жрец отвърна с гримаса.
— Един стар приятел. С толкова чувство за вярност, че може да си изпати. Гуглата ми е свидетел, не се оплаквам.
— А Пелла беше свръзката?
— Да, някаква мътна връзка, приятели или татковци и чичовци и приятели на приятели, или нещо такова. Най-напред се обърна към теб, нали, ама ти не прихвана. Затова потърси мен.
— Нищо такова не си спомням.
— Цитат, приписван на Келанвед и записан от човека, който урежда бягството ни — Дюйкър.
— Името ми е познато…
— Имперският историк. Изказа се в моя полза пред съда. След това уреди да бъде пратен в Хисар по Лабиринт. — Замълча и заклати бавно глава. — За да спаси заядливия старец, който неведнъж е обявявал писаните от него истории за нагли лъжи. Ако оживея да се изправя пред Дюйкър, мисля, че му дължа едно извинение.
До ушите им стигна настървено бръмчене — идваше откъм пушеците над селото. Звукът се усили. Гладката повърхност на Езерото на удавника сякаш кипна под порива на градушка.
Фелисин се присви от страх.
— Какво е това? Какво става?
Хеборик изсъска:
— Кръвничета! Привлечени и после понесени от огньовете. Бързо, момиче, намажи се с кал. А после и мен. Побързай!
Лъскавите рояци се носеха към тях като подгонени от вятъра облаци мъгла.
Фелисин загреба припряно с шепи от студената кал между ракитите и замаца по шията и врата, по ръцете и лицето си. Седна във водата и се обърна към Хеборик.
— Ела по-насам.