Дверите на Скръбния дом
- Автор: Ериксън Стивън
- Серия: Malazan Book of the Fallen #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Дверите на Скръбния дом». Краткое содержание книги:
В мините на Отатарал Фелисин, най-малката дъщеря на низвергнатия благороднически род Паран, мечтае за възмездие над сестра си, която я е осъдила на доживотна каторга. Бягството я отвежда на континента и в Рараку, където душата й ще се прероди и бъдещето й ще придобие яснота. Обявените вече за изменници Подпалвачи на мостове Фидлър и професионалният убиец Калам са решени да изпълнят клетвата си да върнат обсебената преди от божество Апсалар в отечеството й и да убият императрица Ласийн, но буреносните събития ще въвлекат и тях.
Междувременно Колтейн, новият пълководец на седма малазанска армия, повежда разбитите си, изтощени от войната легиони, в последно дръзко сражение, за да спаси живота на тридесет хиляди бежанци, и по този начин — да си осигури бляскаво място в историята на Империята.
Разположен в един великолепно описан свят, раздиран от безвластие и тъмна, неудържима магия, „Дверите на Скръбния дом“ е ужасяващата, жестока втора част на монументалната „Малазанска книга на мъртвите“.
Мащабен, съкрушителен роман за война, интриги и предателства, потвърждаващ, че Стивън Ериксън е разказвач със секващ дъха талант, въображение и оригиналност.
Тя стисна камата и я заби. Въздухът излезе със съсък и мехурът се сви и потъна. Водата я задърпа надолу като ръце. Фелисин си пое отчаяно дъх и се гмурна надолу. След малко въжето вече водеше не надолу, а нагоре. Опря се в хлъзгавата повърхност на скалата. Камата изпадна от ръката й и тя се хвана с две ръце и се задърпа по въжето.
Устието на пещерата беше тъмно като катран, водата — леденостудена. Дробовете й вече пищяха за въздух. Усети, че ще изгуби съзнание, но заглуши уплахата си с ярост. Отпред в тъмното се появи отразена светлина. Устата й се напълни с вода, но тя изрита и запълзя към светлината.
Две ръце я хванаха за яката на ризата и без усилие я издърпаха на въздух и светлина. Тя легна на студения твърд камък и закашля хрипливо. До главата й светеше фенер. Зад него на стената бяха опрени два вързопа в дървени рамки, с издути от водата мехури.
— Изтърва проклетия ми нож, нали?
— Гуглата да те вземе, Баудин.
Той се изсмя и задърпа въжето. След малко от черната повърхност се появи ръката на Хеборик и Баудин измъкна бившия жрец на скалната издатина.
— Горе сигурно е станала беля — каза едрият мъж. — Продоволствието ни е донесено тук.
— Виждам. — Хеборик се надигна и задиша тежко.
— Най-добре е двамата да останете тук, аз ще огледам — каза Баудин.
— Добре.
След като Баудин тръгна, Фелисин се надигна и попита:
— Каква беля?
Хеборик сви рамене и не отговори.
— Имаш някакви подозрения, Хеборик.
Той се смръщи.
— Саварк каза „гледайте на юг“.
— Е и?
— Е, нищо. Да изчакаме Баудин да се върне.
— Студено ми е.
— Нямаше място за дрехи. Храна и вода, малко оръжия, огниво. Има одеяла, но по-добре да ги пазим сухи.
— Ще изсъхнат бързо — сопна се тя и изпълзя до един от вързопите.
Баудин се върна след няколко минути и се наведе до Хеборик. Разтреперана под одеялото, Фелисин ги загледа.
— Не, Баудин — намеси се тя, когато той понечи да прошепне нещо на бившия жрец. — Високо, да чуем всички.
Едрият мъж погледна Хеборик, а той сви рамене.
— Доусин Пали е на трийсет левги оттук — каза Баудин. — Но блясъкът му се вижда.
Хеборик се намръщи.
— Дори пожар не може да се види от такова разстояние бе, човек.
— Така е, и не е пожар. Това е магьосничество, старче. Битка на магове.
— Дъх на Гуглата — измърмори Хеборик. — И то каква битка!
— Дошъл е — изръмжа Баудин.
— Кой е дошъл? — попита Фелисин.
— Седемте града са се вдигнали, дете. Дрижна. Вихърът е дошъл.
Лодката беше дълга само петнайсет стъпки. Дюйкър доста се поколеба, преди да се качи в нея. Цяла педя вода се плискаше под двете плоски дъски, служещи за седалки. Десетките по-малки пробойни по дъното бяха запушени с парцали, с различна степен на ефикасност. Миризмата на гнила риба беше почти смазваща.
Загърнат във военната си пелерина за дъжд, Кълп не беше помръднал от мястото си на кея.
— И какво — глухо попита той — плати за тая… лодка?
Историкът въздъхна и се озърна към мага.
— Не можеш ли да я оправиш? Я повтори какъв беше Лабиринтът ти, Кълп?
— Поправяне на лодки — отвърна му той.
— Е, добре — изсумтя Дюйкър и пак се качи на кея. — Разбирам те. За да минеш протока, ще ти трябва нещо по-пригодно за плаване от това. Човекът, който ми продаде тази лодка, изглежда, е преувеличил качествата й.
— Първата грижа на един харал. По-добре да беше наел някоя.
Дюйкър изсумтя.
— На кого бих могъл да се доверя?
— Сега какво?
Историкът сви рамене.
— Връщаме се в хана. Трябва ни нов план.
Минаха по паянтовия кей и тръгнаха по черния път, минаващ за главна улица на селото. Рибарските колиби от двете страни бяха схлупени и жалки — нещо обичайно за малките селца в сянката на голям град. Здрачът беше паднал и освен няколкото проскубани псета, които ровеха из разлагащите се купчини риба, не се мяркаше никой. Тежки завеси скриваха повечето светлина, идваща от входовете на съборетините. Въздухът беше горещ от вятъра откъм сушата.
Селският хан се издигаше на колове — ниска едноетажна постройка с избеляла дървена рамка и грубо зебло за стени, със сламен покрив. В пясъка под платформата пълзяха раци. Срещу хана беше каменната казарма на малазанското отделение на Крайбрежната охрана — четирима моряци от Коун и двама пехотинци, чиято външност не издаваше произхода им. За тях старите народностни връзки отдавна бяха престанали да имат значение. Новата имперска порода, разсъди Дюйкър, щом двамата с Кълп влязоха в хана и се запътиха отново към масата, на която бяха седели по-рано. Малазанските стражи се бяха струпали на друга, при задната стена, където зеблото беше издърпано и се откриваше спокоен пейзаж към повехнали треви, бял пясък и лъскаво море. Дюйкър завидя на войниците за свежия въздух, който несъмнено полъхваше до тях.