Дверите на Скръбния дом
- Автор: Ериксън Стивън
- Серия: Malazan Book of the Fallen #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Дверите на Скръбния дом». Краткое содержание книги:
В мините на Отатарал Фелисин, най-малката дъщеря на низвергнатия благороднически род Паран, мечтае за възмездие над сестра си, която я е осъдила на доживотна каторга. Бягството я отвежда на континента и в Рараку, където душата й ще се прероди и бъдещето й ще придобие яснота. Обявените вече за изменници Подпалвачи на мостове Фидлър и професионалният убиец Калам са решени да изпълнят клетвата си да върнат обсебената преди от божество Апсалар в отечеството й и да убият императрица Ласийн, но буреносните събития ще въвлекат и тях.
Междувременно Колтейн, новият пълководец на седма малазанска армия, повежда разбитите си, изтощени от войната легиони, в последно дръзко сражение, за да спаси живота на тридесет хиляди бежанци, и по този начин — да си осигури бляскаво място в историята на Империята.
Разположен в един великолепно описан свят, раздиран от безвластие и тъмна, неудържима магия, „Дверите на Скръбния дом“ е ужасяващата, жестока втора част на монументалната „Малазанска книга на мъртвите“.
Мащабен, съкрушителен роман за война, интриги и предателства, потвърждаващ, че Стивън Ериксън е разказвач със секващ дъха талант, въображение и оригиналност.
— Може и да ми се прище да видя Портите на Гуглата, Хеборик. — Примижа. Синьото сияние около лицето му загасваше. — Финир трябва да е много милостив.
При тези думи старецът се намръщи.
— Не схващам смисъла, честно казано. Мога да се сетя за не един Върховен жрец на Финир, който ще се задави, ако чуе, че богът глиган бил… милостив. — Въздъхна. — Но изглежда, си права.
— Може да поискаш да му благодариш. Жертвоприношение.
— Мога — изръмжа той и извърна глава.
— Сигурно някое голямо оскърбление те е прогонило от твоя бог, Хеборик.
Той не й отговори. След малко се надигна и загледа към развилнелия се в селището пожар.
— Идат конници.
Все още й се виеше свят и тя не можеше да стане.
— Бенет ли е?
Той поклати глава.
След малко по пътя се появи отделение малазански войници. Спряха точно срещу Хеборик и Фелисин. Водеше ги капитан Саварк. Доусийско острие беше разпрало едната му буза. Униформата му беше мокра и потъмняла от кръв. Студените му гущерски очи се спряха върху нея и Фелисин неволно се сви.
Най-сетне той проговори.
— Като минете хребета… гледайте на юг.
Хеборик тихо изруга от изненада.
— Пускате ни? Благодаря, капитане.
Лицето му помръкна.
— Не е зарад теб, старче. Точно заради такива бунтовни кучи синове става всичко това. По-скоро бих те набучил на някое копие, още сега. — Като че ли се канеше да каже още нещо, очите му отново се спряха на Фелисин, но накрая само обърна коня си.
Двамата бегълци изгледаха как войниците поемат обратно към Чашата на черепа. Отиваха да се бият. Фелисин го разбра инстинктивно. Отново онази с нищо необяснима увереност й нашепна, че всички ще да умрат. Капитан Саварк. Пелла. Всеки малазанец. Погледна към Хеборик. Той гледаше умислено бойците, които бяха стигнали края на селището и потънаха в пушеците.
След малко от тръстиките наблизо се изправи Баудин.
Фелисин се надигна и пристъпи към него.
— Къде е Бенет?
— Мъртъв е, момиче.
— Ти… ти си… — Думите й заглъхнаха от болката, която я обзе, болка и мъка, по-дълбока от всичко, което беше понесла. Олюля се.
Малките равнодушни очи на Баудин не се откъснаха от нея.
Хеборик се окашля.
— По-добре да побързаме. Утрото не е далече и макар да се съмнявам, че ще забележат преминаването ни през езерото, няма нужда да разкриваме намеренията си. Все пак сме малазанци. — Той посочи мехурите. — Планът е да изчакаме през деня от другата страна и да тръгнем по залез. Така вероятността да ни видят доусийски банди ще е по-малка.
Баудин окачи единия мехур на гърдите на Хеборик. Фелисин разбра, че ще трябва да използва другия с него. Изгледа накриво едрия мъж, който провери мрежата за последен път.
„Бенет е мъртъв. Така твърди той. Сигурно изобщо не го е търсил. Бенет е жив. Трябва да е жив. Само малко кръв по лицето. Баудин лъже.“
Водата на Езерото на удавника отми останалата кал и тинктура от кожата й. Още не беше свършило.
Хрипливият им дъх отекваше от стръмните скали. Премръзнала и обзета от чувството, че водата се мъчи да я издърпа надолу, Фелисин стисна мрежата още по-здраво и изпъшка:
— Не виждам никаква пещера.
— Изненадан съм, че изобщо виждаш нещо — изсумтя Баудин.
Тя не му отвърна. Плътта около очите й се беше подула толкова, че бяха останали само две цепки. Ушите й бяха провиснали като парчета месо, тежки и огромни, а устните й направо притискаха зъбите. Дишаше с усилие, все кашляше, но без никаква полза.
„Важното е само да преживееш всичко това. Нека Тавори да види всички белези, които ми е причинила, в деня, в който се изправим една срещу друга. Няма да има нужда нищо да казвам тогава, за да оправдая мъстта си.“
— Отворът е под повърхността — каза Хеборик. — Трябва да пукнем мехурите и да се гмурнем. Баудин ще тръгне първи, с въже, вързано на кръста. Дръж се за това въже, момиче, иначе ще те повлече на дъното.
Баудин й подаде една кама, след това сложи въжето върху полюшващия се над водата мехур. След миг се хвърли към скалния риф и се скри под водата.
Фелисин хвана края на въжето, стисна го здраво и загледа изпъващите се намотки.
— Колко надолу?
— Седем-осем стъпки — каза Хеборик. — После около петнайсет стъпки през пещерата, докато вдишаш отново. Можеш ли да се справиш, дете?
„Ще трябва.“
Над езерото се чуха далечни писъци. Последните жални викове на горящото село. Всичко беше станало толкова бързо и почти тихо — само за една нощ Чашата на черепа се беше напълнила с кръв — и всичко свърши. Изглеждаше нереално.
Усети дръпване по въжето.
— Твой ред е — каза Хеборик. — Спукай мехура, нека да потъне под теб, после върви по въжето.