Дверите на Скръбния дом
- Автор: Ериксън Стивън
- Серия: Malazan Book of the Fallen #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Дверите на Скръбния дом». Краткое содержание книги:
В мините на Отатарал Фелисин, най-малката дъщеря на низвергнатия благороднически род Паран, мечтае за възмездие над сестра си, която я е осъдила на доживотна каторга. Бягството я отвежда на континента и в Рараку, където душата й ще се прероди и бъдещето й ще придобие яснота. Обявените вече за изменници Подпалвачи на мостове Фидлър и професионалният убиец Калам са решени да изпълнят клетвата си да върнат обсебената преди от божество Апсалар в отечеството й и да убият императрица Ласийн, но буреносните събития ще въвлекат и тях.
Междувременно Колтейн, новият пълководец на седма малазанска армия, повежда разбитите си, изтощени от войната легиони, в последно дръзко сражение, за да спаси живота на тридесет хиляди бежанци, и по този начин — да си осигури бляскаво място в историята на Империята.
Разположен в един великолепно описан свят, раздиран от безвластие и тъмна, неудържима магия, „Дверите на Скръбния дом“ е ужасяващата, жестока втора част на монументалната „Малазанска книга на мъртвите“.
Мащабен, съкрушителен роман за война, интриги и предателства, потвърждаващ, че Стивън Ериксън е разказвач със секващ дъха талант, въображение и оригиналност.
Видя я, че погледна към кесийката на масата, и се усмихна кисело.
— Заповедите са си заповеди. Освен това можеше да откажеш.
— По всяко време — отвърна тя и извърна очи.
— Значи вината не е моя.
— Не е. За всичко съм си виновна аз, Бенет.
Изведнъж той стана.
— Въздухът тая нощ няма да е приятен. Задуха Ши’гаи — горещият вятър. Всичките ти мъки досега са само предисловие, момиче. Лятото започва с Ши’гаи. Но тази нощ… — Погледна я, но не довърши думите си, а просто я хвана за ръката и я вдигна. — Я да се поразходим.
Бяха му разрешили да създаде опълчение, включващо избрани от него роби, всички въоръжени със сопи. Нощем те патрулираха по „улиците“ на Черепа. Ограниченията на комендантския час вече се придружаваха с бой, след който следваше екзекуция за всеки, хванат на открито след стъмване. Екзекуциите ги извършваха пазачите — опълчението на Бенет си доставяше удоволствие само от боя.
Двамата с Бенет тръгнаха с едно от патрулиращите отделения, шестима мъже, които тя познаваше добре, тъй като Бенет беше откупил верността им с тялото й.
— Ако нощта е спокойна — обеща им той, — като съмне, ще се позабавляваме. — Мъжете се ухилиха.
Вървяха по насипаните с пясък проходи бдително, но никой не се мяркаше. Щом се озоваха срещу комарджийската съборетина, наречена „При Сурук“, видяха отпред тълпа доусийски пазачи. Капитанът им Гънип беше с тях. Проблясващите им в нощния мрак очи проследиха патрула, докато ги подминаваше.
Бенет се поколеба, сякаш се канеше да заговори Гънип, после издиша силно през ноздри и продължи напред. Едната му ръка се отпусна на дръжката на ножа.
Фелисин смътно усети, че нещо става, сякаш горещият вятър навяваше някаква нова заплаха в нощния въздух. Забеляза, че пазачите са млъкнали и явно са изнервени. Извади още едно топче дъранг и го лапна — то остана да лежи прохладно и сладко под небцето й.
— Като те гледам да правиш това — измърмори Бенет до нея, — ми напомняш за Саварк.
Тя примигна.
— За Саварк ли?
— Аха. Колкото по-лошо става, толкова повече си затваря очите.
Думите излязоха от устата й размазано.
— Кое става по-лошо?
Зад тях откъм „При Сурук“ се чу рязък вик, последван от смехове. Бенет спря хората си с махване на ръката и се върна до кръстовището, което току-що бяха подминали. Оттам можеше да види бардака на Сурук, както и войниците на Гънип.
Като призрак, който се надигна и се прокрадна през Бенет, напрежението бавно изпълни стойката му. И докато Фелисин го гледаше, в главата й смътно отекна тревожна камбана. Тя се поколеба за миг, после се обърна към пазачите.
— Нещо става там. Идете при него.
Те само гледаха.
Единият се намръщи и ръката му боязливо пропълзя към тоягата, затъкната в колана му.
— Не ни е заповядал — изръмжа той. Останалите кимнаха и се разшаваха неспокойно в тъмното.
— Но той е сам — каза тя. — На открито. Мисля, че има насочена стрела в него…
— Я млъкни — скастри я водачът на патрула. — Няма да идем.
Бенет сякаш направи стъпка назад, после видимо се вкочани.
— Приближават се към него — изсъска Фелисин.
Гънип и доусийските му войници застанаха в полукръг пред Бенет. Заредените им арбалети, опрени на лактите, бяха насочени в него.
— Помогнете му, проклети да сте! — обърна се Фелисин към патрула.
— Гуглата да те вземе дано! — тросна й се един от мъжете. Патрулът се пръскаше в сенките на близките улички.
— Сама ли си, момиче? — извика й капитан Гънип. Войниците му се разсмяха. — Ела тука при твоя Бенет. Само му казвах едни работи, нищо друго. Не се бой.
Бенет се обърна да й заговори. Един от доусийските стражи пристъпи към него и го перна през лицето с облечената си в метална ръкавица ръка. Бенет се олюля, изруга и хвана с ръце счупения си нос.
Фелисин залитна назад, обърна се и побягна. Хвърли се в една уличка. От двете й страни профучаха стрели. Зад гърба й отекна смях.
Продължи да тича. Уличката се оказа успоредна на Ръждива рампа. На сто крачки напред бяха войнишките бараки. Беше останала без дъх, когато излезе на открито между двете малазански постройки. Сърцето й блъскаше в гърдите, все едно че беше на петдесет, а не на четиринадесет години. Стъписването от това, че видя как удариха Бенет, бавно я сковаваше.
Иззад бараките се чуха гласове. Забиха конски копита. Появи се тълпа роби, гонени от петдесетина доусийски войници. Пиките им пронизваха някои от бягащите в гръб и ги просваха в прахта. Робите се опитваха да избягат, но доусийците вече ги бяха обкръжили от всички страни. Едва сега Фелисин осъзна, че и за нея няма път за бягство.
„Видях как на Бенет му потече кръв.“ От тази мисъл последва друга: „Сега всички ще умрем.“