Дверите на Скръбния дом

Фелисин зяпна малките черни насекоми и ужасният спомен се върна в ума й. Служителят на Гуглата, който го нямаше. Оформен като човек рояк от зли духове на Смърт, бръмченето на крилата им, оформящо думи…

— Пак има светлина в очите ти, момиченце — каза Бенет. — Подсеща ме, че разбираш в какво си се превърнала. Мръсна светлина. — Бутна кожената кесийка по масата, докато тя спря пред нея. — Убий я.

Тя посегна с трепереща ръка към кесията, развърза я и извади топче дъранг.

Той я загледа как натроши влажния прашец в чашката на лулата си.

Шест дни, а Баудин още го нямаше. Капитан Саварк беше викал Бенет неведнъж. Селцето в Черепа беше почти съборено по време на издирването, патрулите горе на Пътя на бръмбара бяха удвоени, обикаляха непрекъснато, а Езерото на удавника беше пресушено. Все едно че просто се беше изпарил.

Бенет го прие лично. Властта му в Чашата на черепа беше компрометирана. Беше я привикал отново при себе си — и не от съчувствие, а защото вече не й вярваше. Тя знаеше нещо — нещо за Баудин — и още по-лошо, той вече разбираше, че Фелисин е нещо повече от онова, за което се представя.

„Бенет и Саварк са си говорили“, каза й Хеборик в деня, в който си тръгна — след като грижите му бяха направили достатъчно, за да й позволят да се престори, че е оздравяла, колкото да оправдае заминаването си. „Пази се, момиче. Бенет те връща при себе си, но само за да се погрижи лично за унищожението ти. Онова, което преди ставаше случайно, сега е съзнателно, преднамерено. Дали са му насоки.“

„Откъде знаеш?“

„Вярно, само предполагам. Но бягството на Баудин даде на Бенет предимства над Саварк и той вероятно ги е използвал, за да подълбае в биографията ти. Саварк му даде още повече власт и втори Баудин няма да има — никой от двамата не може да си го позволи. Саварк няма друг избор, освен да отстъпи на Бенет повече власт… да му позволи да знае повече…“

Чаят с дъранг я беше облекчил от болката от спуканите ребра и издутата челюст, но не беше чак толкова силен, че да затъпи мислите й. Минута след минута усещаше как умът й я тегли все по-близо до отчаянието. Изоставянето на Хеборик си беше бягство, връщането й при Бенет — паническа необходимост.

Той й се усмихна и поднесе пламъка към лулата й.

— Баудин не беше просто пристанищен главорез, нали?

Тя го изгледа намръщено през мъглата от дим.

Бенет остави камата на масата и я завъртя. Двамата загледаха въртящото се острие. Когато спря, върхът сочеше към Бенет. Той се намръщи и я завъртя още веднъж. Когато върхът се забави и остана отново срещу него, взе камата, прибра я в канията на колана си и посегна за калаената чаша.

Поднесе я към устните си и мухите се пръснаха.

— Нищо не знам за Баудин — каза Фелисин.

Хлътналите му очи я изгледаха продължително.

— Нищо не знаеш за нищо, а? Излиза, че или си тъпа, или… нарочно не искаш да знаеш.

Тя не отвърна нищо. Умът й започна да се вцепенява.

— Заради мене ли, момиче? Толкова ли трябваше да отстъпиш, за да станеш моя? Аз те исках, Фелисин. Беше красива. Умна — виждах го в очите ти. Аз ли съм виновен заради теб сега?