Дверите на Скръбния дом
- Автор: Ериксън Стивън
- Серия: Malazan Book of the Fallen #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Дверите на Скръбния дом». Краткое содержание книги:
В мините на Отатарал Фелисин, най-малката дъщеря на низвергнатия благороднически род Паран, мечтае за възмездие над сестра си, която я е осъдила на доживотна каторга. Бягството я отвежда на континента и в Рараку, където душата й ще се прероди и бъдещето й ще придобие яснота. Обявените вече за изменници Подпалвачи на мостове Фидлър и професионалният убиец Калам са решени да изпълнят клетвата си да върнат обсебената преди от божество Апсалар в отечеството й и да убият императрица Ласийн, но буреносните събития ще въвлекат и тях.
Междувременно Колтейн, новият пълководец на седма малазанска армия, повежда разбитите си, изтощени от войната легиони, в последно дръзко сражение, за да спаси живота на тридесет хиляди бежанци, и по този начин — да си осигури бляскаво място в историята на Империята.
Разположен в един великолепно описан свят, раздиран от безвластие и тъмна, неудържима магия, „Дверите на Скръбния дом“ е ужасяващата, жестока втора част на монументалната „Малазанска книга на мъртвите“.
Мащабен, съкрушителен роман за война, интриги и предателства, потвърждаващ, че Стивън Ериксън е разказвач със секващ дъха талант, въображение и оригиналност.
Доусийските коне затъпкаха мъже и жени. Засвистяха тълвари. Робите издъхваха в безпомощно мълчание. Двама конници тръгнаха към нея. Тя ги загледа вцепенено, чудеше се кой ще я стигне пръв. Единият стискаше пика, насочена надолу, за да я порази в гърдите. Другият държеше високо меча си, готов да я посече отгоре. Видя лицата им, светнали от радост, и се удиви колко нечовешки изглеждат.
Когато се озоваха само на няколко мига пред нея, две стрели ги шибнаха в гърдите и мъжете залитнаха назад и паднаха от седлата. Фелисин се обърна и видя отряд малазански стрелци — пристъпваха напред в строй; предната редица коленичи да зареди арбалетите, а втората пристъпи няколко крачки напред, бойците се прицелиха и пуснаха стрелите срещу гмежта от доусийски конници.
Третият залп спря напора на доусийците и ги накара да се пръснат в тъмното зад казармените бараки.
Шепа роби все още бяха останали живи. Някакъв сержант излая заповед и десетина войници притичаха да огледат телата, нападали в безпорядък наоколо, след което забутаха оцелелите към позицията на отряда.
— Ела с мен — изсъска нечий глас зад Фелисин.
Тя примига и се обърна. Беше Пелла.
— Какво?
— Прибираме робите в конюшните… но не и теб. — Хвана я нежно за ръката. — Много повече са от нас. Боя се, че защитата на робите вече не е първата ни задача. Саварк иска да смажем метежа. Още тази нощ.
Тя се взря в лицето му.
— За какво говориш?
Сержантът беше изтеглил взвода си на по-удобна за отбрана позиция в началото на уличката. Десетина войници заизтласкваха робите по страничната улица, водеща към конюшните. Пелла поведе Фелисин в същата посока и щом се озоваха извън полезрението на сержанта, се обърна към другите войници.
— Трима от вас, с мен.
— Опонн ли ти е размътил мозъка, Пелла? — отвърна му един от тях. — Аз и така не се чувствам в безопасност, искаш отделението ли да разцепим?
— Това е жената на Бенет — каза Пелла.
— Не мисля, че Бенет е жив — отвърна вяло Фелисин.
— Допреди пет минути беше жив, момиче — отвърна намръщено Пелла. — Малко понабит, но нищо повече. В момента вдига на крак опълчението си. — Обърна се към другите. — Бенет ще ни трябва, Реборид, майната му на Саварк и ревовете му. Хайде, близо е.
Реборид се намръщи и махна на другите двама.
В западния край на Чашата на черепа беше започнал пожар — някъде при Дълбокия забой. Нямаше кой да го спре и той се разпространяваше бързо, огрял със зловещия си оранжев блясък надигащите се отдолу кълба пушеци.
Пелла дърпаше Фелисин, а Реборид не спираше да мърмори:
— Къде в името на Гуглата е гарнизонът на Бе’тра? Мислиш, че не могат да видят пламъците ли? Нали по Пътя на бръмбара патрулираха малазански отделения — конник можеха да пратят. Войската трябваше да е тук вече, по дяволите!
По улиците се въргаляха трупове — сгърчени, неподвижни тела. Малката група ги заобикаляше, без да се спира.
— Гуглата знае какво е намислил Гънип — продължи войникът. — Саварк ще се погрижи всеки проклет доусиец на петдесет левги околовръст да бъде изкормен и да изгние под слънцето.
— Тук е — каза Пелла и спря Фелисин. — Застанете в отбрана — нареди на останалите. — Няма да се бавя.
Бяха спрели пред къщата на Хеборик. От кепенците не се виждаше никаква светлина. Вратата беше заключена. Пелла изсумтя ядосано и изрита хлабавото мандало. Бутна Фелисин в тъмното и прекрачи след нея.
— Тук няма никой — каза тя.
Пелла не й отговори, а продължи мълчаливо напред, докато не стигнаха до платнената завеса, зад която беше спалнята на бившия жрец.
— Дръпни я, Фелисин.
Тя го послуша и пристъпи в стаичката. Пелла я последва.
Хеборик се надигна на нара си и ги зяпна мълчаливо.
— Не бях сигурен — промълви тихо Пелла — дали още искате да тръгне с вас.
Бившият жрец изпъшка.
— А ти, Пелла? Можем да уредим…
— Не — прекъсна го войникът. — Вземете нея. Аз трябва да се върна при капитана — ще го смажем този метеж, — но моментът за вас е идеален…
Хеборик въздъхна.
— Да. Кълна се в пръхтенето на Финир, Баудин, излез най-сетне. Момчето не е опасно за нас.
Грамадна сянка се отдели от завесата и Пелла зяпна. Присвитите очи на Баудин проблеснаха в тъмното. Гигантът не каза нищо.
Пелла тръсна глава, отстъпи към изхода и стисна с ръка мръсния парцал на завесата.
— Финир да ви пази дано, Хеборик.
— Благодаря ти, синко. За всичко.
Фелисин изгледа намръщено Баудин и каза:
— Мокър си.
Хеборик стана и попита Баудин:
— Всичко готово ли е?