Дверите на Скръбния дом
- Автор: Ериксън Стивън
- Серия: Malazan Book of the Fallen #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Дверите на Скръбния дом». Краткое содержание книги:
В мините на Отатарал Фелисин, най-малката дъщеря на низвергнатия благороднически род Паран, мечтае за възмездие над сестра си, която я е осъдила на доживотна каторга. Бягството я отвежда на континента и в Рараку, където душата й ще се прероди и бъдещето й ще придобие яснота. Обявените вече за изменници Подпалвачи на мостове Фидлър и професионалният убиец Калам са решени да изпълнят клетвата си да върнат обсебената преди от божество Апсалар в отечеството й и да убият императрица Ласийн, но буреносните събития ще въвлекат и тях.
Междувременно Колтейн, новият пълководец на седма малазанска армия, повежда разбитите си, изтощени от войната легиони, в последно дръзко сражение, за да спаси живота на тридесет хиляди бежанци, и по този начин — да си осигури бляскаво място в историята на Империята.
Разположен в един великолепно описан свят, раздиран от безвластие и тъмна, неудържима магия, „Дверите на Скръбния дом“ е ужасяващата, жестока втора част на монументалната „Малазанска книга на мъртвите“.
Мащабен, съкрушителен роман за война, интриги и предателства, потвърждаващ, че Стивън Ериксън е разказвач със секващ дъха талант, въображение и оригиналност.
Той допълзя до нея.
— Те се гмуркат във водата, момиче — намажи и краката си с кал!
— Първо да свърша с теб.
Но беше късно. Облакът ги погълна и въздухът изведнъж стана труден за дишане. Кръвничетата налитаха през водата като стрели. Болка прониза бедрата й.
Хеборик избута ръцете й и залегна в тинята.
— За себе си се погрижи, дете!
Заповедта не беше нужна — още с първото свирепо ухапване всякаква мисъл да помогне на Хеборик я бе изоставила. Фелисин изскочи от водата, загреба шепи тиня и я плесна по ужилените си от кръвничетата бедра. Бързо наплеска с още тиня прасците, глезените и стъпалата. Твари пълзяха в косата й. Хлипайки, тя ги измъкна с погнуса, а после покри и главата си с кал. Кръвничетата напираха през дъха й, в устата, хапеха, а тя се задавяше и плюеше. Сдъвка няколко и горчивият им сок я опари като киселина. Бяха навсякъде, заслепяваха я, трупаха се на бръмчащи гроздове по очите й. Тя запищя, започна да ги маха, после загреба още кал. Мракът беше утеха, но писъкът й не спря, не можеше да спре. Насекомите бяха в ушите й. Тя ги напълни с тиня. Тишина.
Две ръце без длани я стегнаха, а гласът на Хеборик стигна до нея някъде от много далече.
— Всичко е наред, момиче… всичко е наред. Можеш да спреш да пищиш, Фелисин. Можеш.
Беше се свила на топка сред тръстиките. Болката от ухапванията беше преминала в изтръпналост — по краката, около очите и ушите, и в устата й. Прохладна, лека изтръпналост. Усети, че е замълчала.
— Роякът отмина — каза Хеборик. — Доста свирепа беше благословията на Финир. Нищо ни няма, дете. Изчисти си очите. Погрижи се за себе си.
Тя не помръдна. Толкова лесно беше да лежи неподвижно, в тази сладка вцепененост, която я беше обзела цялата.
— Събуди се! — сопна се Хеборик. — Във всяко ухапване има по едно яйце, всеки секрет е смъртна отрова, ще направи плътта ти на желе. И мъртва. Храна за ларвите има в тези яйца. Разбираш ли ме, момичето ми? Трябва да убием тези яйца — имам тинктура в кесията на колана — но ще трябва сама да си я поставиш, нали? Един старец без ръце не може да го направи вместо теб…
Тя простена.
— Събуди се, проклета да си!
Удари я, после я изрита. Фелисин изруга и се надигна.
— Престани, будна съм! — Думите й се провлякоха от изтръпналата й уста. — Къде е тази кесия?
— Тук. Отвори си очите.
Тя почти не виждаше през подутите си очи, но странното синкаво сияние от татуировката на Хеборик осветяваше гледката й. Не беше нахапан. „Доста свирепа беше благословията на Финир.“
Той посочи кесията на колана си.
— Побързай, тия яйца ще започнат да се люпят, после ларвите ще почнат да те ядат, отвътре навън. Отвори кесията… ето, черното шишенце, малкото. Отвори го!
Тя махна тапата. Горчивата миризма я отврати.
— Една капка, на върха на пръста, после втриваш капката във всяка рана, натриваш силно. После следващата и следващата…
— Не… не ги усещам тези около очите…
— Аз ще ти показвам. Побързай.
Ужасът не свърши. Тинктурата — гнусен тъмнокафяв сок, от който кожата й ставаше жълта, не убиваше излюпващите се ларви, но ги изкарваше навън. Хеборик насочваше ръцете й към тези около очите и ушите, и всяка се измъкваше мудно, щом я издърпаше от дупката, изровена от ухапванията им, всяка ларва бе дълга два-три милиметра и натежала от приспивното действие на лекарството. Ухапванията, които можеше да види, показваха какво е станало около очите и ушите й. В устата й горчивината на тинктурата надви отровата на кръвничетата, главата й се замая, а сърцето й запулсира опасно бързо. Ларвите нападаха като оризови зърна по езика й. Изплю ги.
— Съжалявам, Фелисин — каза Хеборик, след като приключиха. Оглеждаше раните около очите и ушите й, лицето му се беше сгърчило от състрадание.
Прониза я мраз.
— Какво става? Ще ослепея ли? Ще оглушея? Какво има, Хеборик?
Той поклати глава и бавно се отдръпна.
— Ухапванията на кръвничетата… отровата им убива плътта. Ще се изцериш, но ще останат струпеи. Толкова съжалявам, дете. Лошо е около очите ти. Лошо…
Тя едва не се засмя. Виеше й се свят. Потръпна отново и се сви.
— Виждала съм ги. Тукашните. Робите. Тук-там…
— Да. Обикновено кръвничетата не налитат на рояк. Сигурно беше заради пламъците. Виж сега, някой много добър лечител — някой с Висш Денъл — може да премахне белезите. Ще ти намеря такъв лечител, Фелисин. Кълна се в бивните на Финир, ще намеря.
— Лошо ми е.
— От тинктурата е. Усилен пулс, ледени тръпки, замайване. Сокът е от едно растение, вирее в Седемте града. Ако изпиеш онова, дето остана в шишенцето, за няколко минути и си мъртва.
Този път тя се засмя, треперливо и плахо.