Дверите на Скръбния дом
- Автор: Ериксън Стивън
- Серия: Malazan Book of the Fallen #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Дверите на Скръбния дом». Краткое содержание книги:
В мините на Отатарал Фелисин, най-малката дъщеря на низвергнатия благороднически род Паран, мечтае за възмездие над сестра си, която я е осъдила на доживотна каторга. Бягството я отвежда на континента и в Рараку, където душата й ще се прероди и бъдещето й ще придобие яснота. Обявените вече за изменници Подпалвачи на мостове Фидлър и професионалният убиец Калам са решени да изпълнят клетвата си да върнат обсебената преди от божество Апсалар в отечеството й и да убият императрица Ласийн, но буреносните събития ще въвлекат и тях.
Междувременно Колтейн, новият пълководец на седма малазанска армия, повежда разбитите си, изтощени от войната легиони, в последно дръзко сражение, за да спаси живота на тридесет хиляди бежанци, и по този начин — да си осигури бляскаво място в историята на Империята.
Разположен в един великолепно описан свят, раздиран от безвластие и тъмна, неудържима магия, „Дверите на Скръбния дом“ е ужасяващата, жестока втора част на монументалната „Малазанска книга на мъртвите“.
Мащабен, съкрушителен роман за война, интриги и предателства, потвърждаващ, че Стивън Ериксън е разказвач със секващ дъха талант, въображение и оригиналност.
И тоблакаят се озова сред отделението пиконосци. Докато Тене Баралта тичаше към тях, видя как Лостара Юил залитна, от главата й пръсна кръв, шлемът й изхвърча и се затъркаля по покритата с раковини земя. Рухна и втори войник, с прекършено от дървения меч гърло.
Отделението на Арпат връхлетя срещу пустинния воин. Издрънчаха вериги, боздуганите се завъртяха и заудряха с безмилостна точност. Нямаше по-трудно оръжие за париране от боздугана с верига — увиваше се около всеки блок с меча и желязната топка попадаше в целта, без нищо да я спре. Най-големият му недостатък бе в това, че трудно се прибираше, но в краткия миг, в който Тене Баралта спря, за да прецени хода на битката, видя, че пустинният воин се бие еднакво добре с двете ръце и нанася ударите си в несекваща последователност така, че войниците срещу него не можеха да пробият. И още в този мигновен отрязък от време един от шлемовете се смачка от удара на желязната топка пред очите му.
Тогава Тене Баралта моментално смени тактиката. Ша’ик беше мъртва. Мисията му бе завършила с успех — Вихър нямаше да има. Беше безсмислено да жертва живота на войниците си срещу тези двама безмилостни екзекутори — които в края на краищата не бяха успели да опазят живота на Ша’ик и сега не търсеха нищо друго освен сляпа мъст. Затова той изрева да отстъпват и загледа как войниците му се забориха яростно, за да се измъкнат от двамата мъже. Усилието не мина безнаказано, защото паднаха още трима, преди останалите бойци да освободят пространство, в което да се обърнат и да побегнат.
Двама от бойците на Лостара Юил се оказаха достатъчно верни, за да повлекат със себе си замаяния сержант.
Настръхнал от гледката с обърнатите в бяг Червени мечове, Тене Баралта едва преглътна пороя горчиви проклятия. Изпънал напред двата тълвара, той заслони оттеглянето на бойците си — нервите му бяха изпънати от мисълта, че някой от двамата телохранители може да приеме предизвикателството му.
Но двамата мъже не се втурнаха да ги догонят, а останаха на позициите си пред двете наблюдателници. Пустинният воин се приведе да зареди арбалета си.
Изпънатото за стрелба оръжие беше последното, което Тене Баралта видя от двамата воини, преди да се сниши и да притича с бойците си назад в малкото дере, където бяха вързани конете им.
В стръмното сухо дере Червените мечове поставиха единствения си останал жив стрелец на обърнатата на юг скала и спряха, за да превържат раните си и да си поемат дъх. Зад тях конете зацвилиха от миризмата на кръв. Един войник плисна шепа вода върху окървавеното лице на Лостара. Тя примига и очите й бавно се пробудиха.
Тене Баралта я изгледа навъсено и изръмжа:
— Съвземи се, сержант. Трябва отново да хванеш дирята на Калам… на безопасно разстояние.
Тя кимна и опипа раната на челото си.
— Но тоя меч беше дървен.
— М-да. Но твърд като стомана. Гуглата да го вземе тоя тоблакай — и другия. Ще ги оставим да живеят.
На лицето й се изписа кисела физиономия и Лостара Юил кимна вяло.
Тене посегна с облечената си в ръкавица ръка и вдигна сержанта.
— Чудесен изстрел, Лостара Юил. Ти уби проклетата вещица и всичко, което беше свързано с нея. Императрицата ще е доволна. Повече от доволна.
Лостара махна вяло с ръка, отиде при коня си и се покатери на седлото.
— Продължаваме за Пан’поцун — каза Тене Баралта. — Да разнесем вестта — добави той с мрачна усмивка. — И не изпускай Калам, сержант.
— Още не съм се проваляла — отвърна тя.
„Знаеш, че всеки такъв провал ще го припиша на теб, нали? Много си умна, момиче.“
Изчака, докато тя се отдалечи, и се обърна навъсен към останалите си войници.
— Страхливци. Късмет извадихте, че прикрих оттеглянето ви. По конете.
Леоман разстла одеялото върху плоската земя между основите на двете наблюдателни кули и уви в него загърнатото в лен тяло на Ша’ик. Коленичи за миг пред него неподвижен, след това отри мръсната пот от челото си.
Тоблакаят стоеше наблизо.
— Тя е мъртва — промълви той.
— Това го виждам и сам — рече сухо Леоман и посегна да вземе оцапаната с кръв Книга, след което я уви грижливо в парче плат.
— Какво ще правим сега?
— Тя отвори Книгата. Беше на съмване.
— Нищо не се случи. Освен стрелата, дето прониза главата й.
— Проклет да си, знам!
Тоблакаят скръсти яките си ръце и замълча.
— Пророчеството беше ясно — каза след малко Леоман. Надигна се и примижа от болка в напрегналите се от битката мускули.